— Не, татко.
— Жалко. Щеше да си добър баща.
— Мислиш ли?
— Да, защото щеше да се промениш. Да станеш още по-добър, предполагам. Съжаляваш ли?
— Не зная. Вероятно. Съжалявам за много неща. Съжалявам, че бракът ми не успя. Съжалявам, че така и не се ожених повторно. Съжалявам, че ти ме напусна толкова рано.
— Рано ли беше?
— За мен.
— Да. Предполагам, че е така.
— Обичах те.
— И аз те обичам, момчето ми. Много те обичам. И се гордея с теб.
— Говориш, сякаш си още жив. Но това е само сън — невъзможно е да казваш подобни неща, нали?
Фигурата се надигна и отстъпи в тъмнината. Сякаш се загръщаше в сенките.
— Не е сън, Валбен.
— Не е ли? Брей. Но ти си мъртъв, татко. Почина преди двайсет и пет години. Ако не е сън, какво е? Ако си призрак, защо чака толкова дълго, преди да ми се явиш?
— Защото никога не си бил толкова близо до Лицето.
— Какво общо има Лицето с теб и мен?
— Аз живея там.
Лолър неволно се разсмя.
— Хрилестите биха казали нещо подобно. Не и ти.
— Не само хрилестите живеят на Лицето, момчето ми.
Спокойното, невъзмутимо и същевременно ужасяващо изявление увисна във въздуха като тежка и неприятна миризма. Лолър се отдръпна. Сега вече започна да разбира. В него се надигна гняв.
Размаха раздразнено ръка към призрака.
— Махни се. Остави ме да поспя.
— Защо говориш така на баща си?
— Ти не си ми баща. Или си кошмарен сън, или лъжлива илюзия, пратена от някоя владееща телепатия мида или драконова риба. Баща ми никога не би казал такива неща. Дори и да ми се яви като призрак, което също не би направил. Не е в неговия стил да се натрапва. Махни се и ме остави на мира!
— Валбен, Валбен!
— Какво искаш от мен? Защо не ме оставиш?
— Валбен, момчето ми…
Лолър изведнъж осъзна, че вече не вижда високата фигура.
— Къде си?
— Навсякъде около теб и никъде.
Главата на Лолър пулсираше. Стомахът му се сви. Той затърси пипнешком в тъмнината манерката с розова тинктура. След малко си спомни, че е празна.
— Какво си ти?
— Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, дори да умре, ще живее.
— Не!
— Бог да те пази, стари моряко! От врагове, от чума и мор…
— Това е безумие! Престани! Махни се! Вън! — Целият разтреперан, Лолър се надигна да вземе лампата. Светлината щеше да прогони това нещо. Но преди да я намери, изведнъж го споходи недвусмисленото усещане, че отново е сам, и той осъзна, че видението, или каквото и да беше това, го е напуснало по своя воля.
Кой знае защо, сега каютата му се струваше някак празна. Внезапното изчезване беше като шок, като болезнена ампутация. Лолър поседя известно време в тъмнината, плувнал в пот, трепереше неудържимо, както в най-тежките моменти от абстиненцията.
Стана. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Излезе на палубата. Две луни светеха в небето, едната пурпурна, другата зелена, а западният хоризонт бе озарен в сияние. Хидроският кръст висеше в далечния край на небосвода като захвърлено украшение с пулсиращи цветни светлинни — разперените му ръце премигваха в тюркоазно, кехлибарено, алено и морскосиньо.
Никой нямаше на вахта. Платната бяха разпънати и корабът се носеше, тласкан от постоянен лек ветрец, но палубата бе съвсем пуста. В душата на Лолър се надигна страх. Сега трябваше да е първа смяна: Пиля, Кинверсон, Гаркид, Фелк и Тарп. Къде бяха? Дори на щурвала нямаше жива душа. Нима корабът се управляваше сам?
Изглежда, бе така, но това означаваше, че може да са се отклонили от курса. Той си спомни, че предната нощ Хидроският кръст сияеше откъм левия борд. Сега се виждаше право отпред. Вече не плаваха на запад-югозапад, а бяха свърнали под прав ъгъл спрямо досегашния курс.
Обиколи палубата, озърташе се. Когато стигна задната мачта, се натъкна на Пиля, заспала върху купчина въжета; Тарп хъркаше до нея. Малко по-нататък седеше Кинверсон, опрял гръб на перилата. Очите му бяха отворени, но той също не беше буден.
— Гейб? — повика го тихо Лолър, коленичи и размаха пръсти пред лицето му. Никаква реакция. — Ей, Гейб, какво става? Изглеждаш като хипнотизиран.
— Той си почива — заговори неочаквано зад него Оньос Фелк. — Не го безпокой. Имахме тежка нощ.