Опъвахме платната няколко часа. Но погледни — земя, точно пред нас. Движим се право към нея.
Земя? Как можеше някой да говори за земя на Хидрос?
— Какви ги приказваш? — попита Лолър.
— Ето там. Виждаш ли?
Фелк сочеше с ръка към носа. Лолър погледна нататък, но не виждаше нищо освен безбрежно фосфоресциращо море и чист хоризонт, украсен само с няколко звезди и голям облак. Небето в тази посока бе озарено с призрачно червеникаво сияние, като вещаеща зли поличби зора. Всичко наоколо бе обагрено в цветове, странни цветове, истинско фантастично представление. Но никаква земя.
— Тази нощ — продължи Фелк — вятърът промени посоката и ни завъртя към нея. Каква невероятна гледка! Тези величествени долини! Би ли могъл да си представиш, докторе? Лицето над водата! — Фелк внезапно избухна в сълзи. — През целия си живот съм се взирал в това тъмно петно на морската карта, питал съм се какво може да се крие там, а ето, че сега го виждам право пред мен — Лицето, докторе, самото Лице!
Лолър скръсти ръце. В тропическата нощ внезапно му стана студено.
Все още не виждаше нищо освен безкрайни морски вълни.
— Слушай, Оньос, знаеш ли какво ще стане, ако Делагард се качи на палубата и открие, че цялата смяна спи? Събуди ги веднага, за Бога!
— Остави ги да спят. Утре ще стигнем Лицето.
— Какво Лице? Къде?
— Ето там бе, човече! Точно там!
Лолър все още не различаваше нищо. Приближи се към носа. Едва не се спъна в Гаркид, последния член на смяната, който седеше, подпрян на предната мачта, вдигнал глава към небето и с изцъклени очи — приличаха на стъклени топчета. Подобно на Кинверсон, и той бе в някакво странно състояние.
Лолър се наведе към перилата и се взря в тъмнината. Изумителен лабиринт от цветове танцуваше пред него, но той все още виждаше само вода и небе. После нещо се промени. Сякаш погледът му досега бе замъглен и бавно се проясняваше. Стори му се, че част от небето се отдели от останалото и се спусна към морската повърхност, започна да се движи по сложен курс, да се навива и развива, докато не заприлича на топка смачкана хартия, сетне на наръч от пръчки, на кълбо ядосани змии и накрая на бутала, задвижвани от невидима машина. Сложна плетеница, изградена от някаква странна материя, бавно забулваше хоризонта. Лолър се взираше толкова силно, че очите го заболяха.
Фелк застана до него.
— Е, виждаш ли го вече?
Лолър осъзна, че е задържал дъх. Изпусна го бавно.
Нещо като лек бриз, но всъщност съвсем различно, полъхваше в лицето му. Знаеше, че не може да е бриз, защото усещаше вятъра откъм кърмата и когато вдигна глава към платната, видя, че са издути към него. Значи не беше бриз. Изпарения. Сила. Радиация. Прицелена в него. Докосваше леко бузите му, като вял полъх насред сурова зимна буря. Той стоеше неподвижно, скован от страх и ужас.
— Виждаш ли? — повтори Фелк.
— Да. Да, сега вече виждам. — Обърна се към картографа. Лицето на Фелк, озарено от многоцветните сияния, бе като на призрак. — Но все пак по-добре събуди смяната. Ще сляза долу да повикам Делагард. За добро или лошо, той ни забърка в това. Не заслужава да пропусне момента на пристигането ни.
7.
В бавно разсейващия се мрак му се стори, че морето, което се простираше пред тях, е започнало да се отдръпва, сякаш притегляно от невидима ръка, и оставя пред носа на кораба широка пясъчна ивица. Но когато се вгледа внимателно, видя само ослепителна блестяща вода.
Малко по-късно настъпи зората и донесе със себе си нови странни звуци и гледки — появиха се вълни, които се удряха силно в носа, в далечината се мяркаше линия фосфоресцираща пяна. На първите бледи лъчи Лолър не беше в състояние да различи нещо повече. Имаше земя отпред, недалече, но не можеше да я види. Тук всичко бе някак неопределено. Гъста мъгла бе легнала пред тях, толкова тежка, че дори слънцето не бе в състояние да я разсее. Малко след това мярна огромна черна бариера, простираща се до хоризонта — нисък хълмист силует, досущ като островите на хрилестите, само дето нито един от техните острови не беше толкова голям. Стената се простираше от единия край на света до другия, преграждаше морето и то се блъскаше с ревящ тътен в нея, но не можеше да й направи нищо.
Появи се Делагард и спря разтреперан на мостика, стиснал перилата.
— Ето го! — извика. — Сега вярвате ли ми вече? Ето го — най-сетне Лицето! Погледнете го! Погледнете го само!!!
Невъзможно бе да не изпиташ възхищение. Дори хора, простовати и лишени от въображение като Неяна, Пиля или Гаркид, изглеждаха смаяни от странната промяна в пейзажа пред тях, от силата на необяснимите физически лъчения, идещи на пулсиращи вълни откъм Лицето. Всичките единайсет пътници се бяха подредили един до друг на палубата, забравили щурвала, компаса и платната, втренчили изумени погледи в острова, който сякаш ги бе уловил в непреодолима по сила магнитна клопка.