— Ето ги — рече Делагард.
В средата на помещението имаше правоъгълен басейн със стени от гъсто сплетени клони, дълъг около три метра и широк два. Лолър пристъпи към него и надникна. В басейна лежаха три лъскави морски бозайника, познати като гмурци, наредени плътно един до друг като риби в консерва. Яките им перки бяха огънати под неестествени ъгли, а главите им, щръкнали над водата — отметнати назад в признак на неистови терзания. Странният кисел мирис, който бе усетил, идваше от тях. Сега вече не му се струваше толкова неприятен. Гмурецът вляво изсумтя — звук, който говореше за нетърпими болки.
— О, по дяволите! — възкликна Лолър. Вече разбираше гнева на хрилестите. Пламтящите им очи, заплашителното ръмжене. В него също се надигна гняв, бърза и непреодолима вълна, която накара бузата му да заподскача в болезнен тик. — По дяволите! — повтори той и втренчи изпълнен с отвращение и злоба поглед в Делагард. — Какво си направил?
— Виж, ако си мислиш, че те доведох тук само за да ме обвиняваш…
Лолър бавно поклати глава.
— Какво си направил, човече? — промълви той, впил поглед в изплашените очи на Делагард. — Какво си направил, за Бога?
2.
Типичен случай на азотно отравяне, Лолър не се съмняваше в това. Мъчителният начин, по който бяха извити телата на гмурците, бе съвсем показателен. Делагард навярно ги бе накарал да работят на голяма дълбочина в открито море, бе ги оставил долу достатъчно дълго, та ставите, мускулите и мастните им тъкани да попият огромно количество азот, а след това, колкото и да изглеждаше невероятно, те очевидно бяха изплували на повърхността без съответното време за декомпресия. Със спадането на външното налягане азотът се бе разширил, бе навлязъл в кръвния ток и ставите и бе образувал там смъртоносни мехури.
— Пренесохме ги тук веднага щом видяхме, че нещо не е наред — зашепна тревожно Делагард. — Мислех, че ще можеш да направиш нещо. Сетих се, че ще е добре да ги оставим във вода, и затова наредих да напълнят басейна…
— Млъквай — сряза го Лолър.
— Искам да знаеш, че положихме всички усилия…
— Млъквай. Моля те, просто млъкни.
Смъкна препаската си и прекрачи в басейна. Водата се разплиска настрани, докато се приближаваше към гмурците. Беше безсилен да им помогне. Този в средата вече беше мъртъв. Лолър положи ръце върху мускулестите рамене на съществото и веднага долови първите признаци на вкочаняване. Другите двама бяха полуживи — толкова по-зле за тях, тъй като изпитваха огромни болки, ако въобще бяха в съзнание. Гмурците притежаваха гладки тела, издължени и заострени като торпили и по-дълги от човешките, но тези тук бяха покрити със странни корави бучки от втвърдените мускули и лъскавата им златиста кожа, винаги хлъзгава и мека като коприна, сега бе загрубяла и неравна. Кехлибарените им очи бяха помътнели. Издадените им долни челюсти висяха безпомощно. Гъст сивкав секрет покриваше отвърстията на муцуните им. Този отляво продължаваше да стене силно и равномерно — приблизително на всеки трийсет секунди, неприятен звук, който сякаш се изтръгваше от дълбините на тялото му.
— Можеш ли да ги излекуваш по някакъв начин? — попита Делагард. — Да направиш нещо за тях, каквото и да е. Зная, че можеш, докторе. Зная, че можеш. — В гласа му се долавяше настойчиво ласкателство, каквото Лолър не помнеше да е чувал някога от него. Лолър бе привикнал с факта, че тежко болните хора нерядко придават на своя лечител божествени способности и очакват от него чудеса. Но какво караше Делагард да се тревожи толкова за съдбата на тези гмурци? Едва ли се измъчваше от чувство за вина. Не и Делагард.
— Не съм лекар по гмурците — отвърна хладно Делагард. — Разбирам само от хорски болести. Макар че, ако питаш мен, и там имам още много да уча.
— Опитай де. Направи нещо. Моля те!
— Делагард, един от тях вече е издъхнал. Не са ме учили да възкресявам мъртъвци. Ако ти трябва чудо, прати да повикат твоя приятел Куилан. Той е свещеникът тук.
— Исусе Христе! — прошепна Делагард.
— Именно. Чудесата са по неговата специалност, не по моята.
Опипа внимателно пулса на шията на двамата живи гмурци. Да, все още се долавяше туптене, но забавено и неритмично. Дали това бе признак, че са в агония? Не знаеше отговора. Какъв трябваше да е нормалният пулс на един гмурец, дявол го взел? Кой би могъл да му каже? Единственото, което все още можеше да се направи, бе да върнат двамата все още живи гмурци в морето, на същата дълбочина, на която са слизали, и да ги извадят отново, но този път бавно, за да могат да се освободят от излишния азот. Само дето нямаше никакъв начин да го направят. А и вероятно вече беше твърде късно.