— Не се тревожи — спря го Делагард. — Няма да останем. Поемаме обратно веднага щом сме готови.
Куилан го погледна изненадано. Делагард продължи уморено:
— Отче, и аз като теб получих прозрение и сега съм на същото мнение. Цялото това пътуване е една огромна шибана грешка, ако ме простиш за израза. Нямаме работа тук. Искам само да се махна.
— Не разбирам. Мислех си, че ти…
— Няма какво да му мислиш. Мисленето е вредно за теб.
— Правилно ли чух какво каза — че си тръгваме? — намеси се Кинверсон.
— Точно така. — Делагард го погледна предизвикателно. Лицето му беше зачервено, но изглежда, донякъде се забавляваше от разговора. В него отново се събуждаше старият, познат Делагард. Нещо подобно на усмивка изкриви устните му. — Изчезваме оттук.
— Лично аз нямам нищо против. — Кинверсон сви рамене. — Когато кажеш.
Лолър завъртя глава, привлечен от нещо странно.
— Чухте ли този звук? Някой ни заговори откъм Лицето.
— Какво? Къде?
— Мълчете и слушайте. Идва откъм Лицето. Докторе. Капитане. Отче. — Лолър имитираше доста точно тъничкия тих гласец. — Чувате ли? Аз съм на Лицето. Докторе. Капитане. Отче. Чувам го, сякаш е до нас.
— Гаркид! — извика Куилан. — Но как… къде…
Сега вече и други излязоха на палубата: Съндайра, Неяна, Пиля Браун. Даг Тарп и Оньос Фелк бяха на няколко крачки зад тях. Всички въртяха учудено глави. Последна се появи Лиз Никлаус: пристъпваше бавно и несигурно и непрестанно се спъваше. Беше вдигнала ръка и мушкаше с пръст към небето, сякаш се опитваше да го пробие.
Лолър пристъпи към — и видя какво им сочи. Вихрушката от цветове в небето постепенно застиваше, приемаше някаква форма — очертанията на тъмното загадъчно лице на Натим Гаркид. Гигантско изображение на дребния човечец бе увиснало над тях.
— Къде е той? — провикна се Делагард. — Той ли го прави? Доведете го тук! Гаркид! Гаркид! — Делагард размахваше трескаво ръце. — Вървете да го намерите! Всички — тръгвайте! Претърсете кораба! Гаркид!
— Той е на небето — отвърна Неяна Голджоз, сякаш това обясняваше всичко.
— Не — възрази Кинверсон. — На Лицето е. Една от лодките липсва. Отплавал е, докато се занимавахме с отчето.
И наистина, нишата на лодката бе празна. Гаркид я бе спуснал на вода и бе прекосил малкия залив. Беше слязъл на брега и Лицето го бе погълнало, беше го преобразило. Лолър гледаше с ужас и почуда огромното видение в небето. Нямаше никакво съмнение, че това е лицето на Гаркид. Но как? По какъв начин?
До него застана Съндайра и го стисна за ръката. Цялата се тресеше от страх. Лолър искаше да я успокои, но устата му беше като залепнала.
Делагард бе първият, който си възвърна самообладанието.
— По местата, всички! Вдигай котва! Искам да видя платна! Изчезваме оттук веднага!
— Почакай малко — спря го тихо Куилан и кимна към брега. — Гаркид се връща.
Пътешествието на дребосъка до кораба отне сякаш хиляда години. Никой не смееше да помръдне. Всички стояха край перилата застинали, изплашени.
Образът на Гаркид бе изчезнал от небето в мига, когато се появи истинският Гаркид. Но гласът му продължаваше да е част от странните душевни еманации, излъчвани от Лицето. Физичното превъплъщение на човека се връщаше, но нещо друго бе останало на острова.
Беше изоставил лодката — Лолър я видя в един шубрак на брега, където новорастящите клони я бяха обгърнали като пипала — и плуваше през тесния залив, всъщност по-скоро газеше. Движеше се бавно, очевидно не се страхуваше от съществата, които биха могли да обитават плитчините. „Разбира се, че няма защо да се бои — помисли Лолър. — Та той е един от тях“.
Когато стигна по-дълбоки води, Гаркид се гмурна и заплува. Гребеше с бавни, почти лениви движения.
Кинверсон отиде до скрипеца и се върна с един от харпуните си. Нервен тик караше едната му буза да подскача. Вдигна харпуна като копие.
— Ако това нещо се опита да се качи на борда…
— Недей — посъветва го отец Куилан. — Не бива. Този кораб е колкото наш, толкова и негов.
— Кой го казва? Ти сигурен ли си какво е това долу? Как можеш да знаеш дали е Гаркид? Ами ако идва, за да ни избие всичките?
Но Гаркид, изглежда, нямаше никакво намерение да се качва на борда. Описваше бавни спокойни кръгове под тях, с едва забележими движения на ръцете.