„Един по един ще си отидат всички — помисли си той. — Един по един ще станат неразделна част от чуждото същество, наричано Лицето над водата“.
Продължи да се съпротивлява. Повика цялата си упоритост на помощ, цялата си любов към усамотение, твърдата увереност да следва собствен път в живота и ги използва като оръжие срещу това, което го призоваваше. Обгърна се в самотата си като в неуязвимо наметало.
Изглежда, се получи. Въпреки че продължаваше да набира сили, зовът не успя да го привлече към перилата. „Самотник до сетен дъх — помисли си Лолър, — ето какво ще ме спаси от това невидимо гладно същество, което ни дебне на този бряг“.
— Моля те — повтори почти разплакано отец Куилан. — Къде е люкът? Не мога да го открия!
— Ела с мен — рече му Лолър. — Ще те отведа в трюма.
Видя, че Съндайра се мъчи да вдигне котвата сама. Но нямаше достатъчно сили, само Кинверсон би могъл да се справи сам. Лолър се поколеба, разкъсван между молбата на Куилан и необходимостта да вдигнат котвата по-бързо.
Делагард най-сетне се изправи и закрачи към него. Олюляваше се, като че току-що е преживял удар. Лолър бутна свещеника към него.
— Дръж го здраво, инак ще скочи.
И се втурна към Съндайра. Но внезапно на пътя му се изпречи Кинверсон и го отхвърли назад с едно движение на огромната си ръка.
— Котвата… — изхриптя Лолър. — Трябва да вдигнем котвата…
— Не. Остави я на място.
Очите на Кинверсон бяха много странни. Сякаш гледаха навътре.
— И ти ли? — попита Лолър.
Някой изпъшка зад него, последва нов плясък. Той се обърна. Делагард стоеше сам до перилата и учудено гледаше празните си ръце. От Куилан нямаше и следа. Лолър го видя във водата — плуваше уверено към брега. Най-сетне беше тръгнал на среща със своя Бог — или каквото го очакваше там.
— Вал! — извика Съндайра.
— Безполезно е — отвърна Лолър. — Всички ще скочат зад борда!
Двама души на брега вървяха към гъстия храсталак — Неяна и Фелк. Куилан излезе зад тях и ги последва. Гаркид и Лиз вече бяха изчезнали.
Лолър преброи тези, които все още бяха на палубата: Кинверсон, Пиля, Тарп, Делагард и Съндайра. Заедно с него ставаха шестима. Тарп прескочи перилата още докато броеше. Значи петима. Само петима от всички, които потеглиха от остров Сорве.
— Какво жалко съществуване водехме — заговори с басов глас Кинверсон. — Мразех всеки отвратителен ден. Как ми се искаше никога да не се бях родил. Не го знаеше, нали? Какво ли знаеш ти? Какво знае който и да било? Защото все си мълчах. Мислехте ме за голям и силен. Но мен също ме болеше, всяка проклета минута на деня! И никой не се досещаше. Никой!
— Гейб! — викна му Съндайра.
— Разкарай ми се от пътя или ще те разкъсам!
Лолър се хвърли и се вкопчи в него. Кинверсон го помете като сламка и с едно движение скочи зад борда.
Четирима.
Но къде беше Пиля? Лолър вдигна глава и я видя да се катери гола по такелажа — по-високо и по-високо. Нима щеше да скочи оттам? Да.
Плясък.
Трима.
— Само ние сме — въздъхна Съндайра, местеше поглед от Делагард към Лолър, който седеше в подножието на фокмачтата, захлупил лицето си с длани. — Навярно защото не ни иска.
— Не — поправи я Лолър. — Защото сме достатъчно силни да му се съпротивляваме.
— Брей, какви сме герои само — промърмори Делагард.
— Ще можем ли тримата да управляваме кораба? — попита тя. — Как мислиш, Вал?
— Бихме могли да опитаме.
— Не говори глупости — изсъска Делагард. — Трима души не могат да управляват такъв кораб.
— Бихме могли да вдигнем част от платната и да се носим по течението — предложи Лолър. — Рано или късно ще стигнем някой обитаем остров. По-добре, отколкото да останем тук. Какво ще кажеш, Нид?
Делагард сви безразлично рамене.
Съндайра гледаше към Лицето.
— Виждаш ли ги? — попита Лолър.
— Не. Но чувам нещо. Чувам и усещам. Струва ми се, че отец Куилан се връща.
Лолър извърна очи към брега.
— Къде е? — Свещеникът не се виждаше никъде. И въпреки това, съвсем недвусмислено, Лолър долавяше присъствието му. Сякаш отец Куилан стоеше до тях на палубата. Поредната хитрост на Лицето сигурно.
— Не — обади се гласът на Куилан. — Не е хитрост. Тук съм.
— Лъжеш. Все още си на острова — отвърна примирено Лолър.
— На острова… но и при вас. Едновременно.
Делагард изпръхтя презрително.
— Кучи син. Защо това нещо не ни остави на мира?