Тя се усмихна едва забележимо.
— Все виждаш в него заплаха, нали?
— Защото се опитваше да те убеди да идеш на острова. Това малка заплаха ли е?
— Щеше да е заплаха, ако ме беше вдигнал и отнесъл насила, Вал.
— Добре де. Добре.
— Но разбирам защо си притеснен. До такава степен, че да му посегнеш.
— Глупаво беше, признавам.
— Да де — засмя се тя. — Страшно глупаво.
Лолър не бе очаквал да се съгласи с него толкова бързо. Погледна я учудено и зърна в очите й нещо, което едновременно го изненада и смая.
В тях беше настъпила промяна. Между двамата имаше дистанция, от каквато доскоро нямаше и следа.
— Какво има, Съндайра? Какво се е случило?
— О, Вал… Вал.
— Кажи ми.
— Не е заради думите на Кинверсон. Не позволявам толкова лесно да ме убеждават за каквото и да било. Решението е само мое.
— Кое решение? За Бога, какви ги говориш?
— Лицето.
— Какво?
— Ела с мен, Вал.
Почувства се, все едно Кинверсон го е пронизал.
— Господи! — Той отстъпи две крачки назад. — Божичко, Съндайра. Какви ги приказваш?
— Че трябва да отидем.
Имаше чувството, че са го превърнали в камък.
— Не бива да му се съпротивляваме — продължи тя. — Трябва да му се предадем, както направиха останалите. Те разбраха всичко. Ние бяхме слепците.
— Съндайра?
— Разбрах всичко за миг, Вал, докато ти се опитваше да ме защитиш от Гейб. Колко е глупаво да държим на своите малки ограничени съзнания, да се вкопчваме в страховете си, да играем на дребно. И колко по-добре ще е, ако зарежем всичко това и се присъединим към тази величествена хармония. Ако идем при другите. При Хидрос.
— Не. Не!
— Това е едничката възможност да се освободим от всичко, което ни измъчва.
— Съндайра, не мога да повярвам, че го казваш.
— Но е така. Така е.
— Той те е хипнотизирал, нали? Омагьосал те е. То го е направило.
— Не — отвърна усмихнато тя и протегна ръце към него. — Ти веднъж ми каза, че никога не си чувствал Хидрос като роден дом, въпреки че си се родил тук. Спомняш ли си, Вал?
— Ами да…
— Нали? Каза ми, че за гмурците и месестата риба това е родината, но не и за теб. Спомняш си — виждам, че си спомняш. Е, добре. Ето ти възможност да намериш своя дом. Най-сетне. Да станеш частица от Хидрос. Земята я няма. Ние сме хидрани, а Хидрос принадлежи на Лицето. Твърде дълго се съпротивляваше, Вал. Аз също, но сега се предавам. Изведнъж видях всичко от друга гледна точка. Ще дойдеш ли с мен?
— Не! Съндайра, това е безумие! Още сега ще те сваля в трюма и ще те вържа, докато не дойдеш на себе си.
— Не ме докосвай — рече тихо тя. — Предупреждавам те, Вал, дори не се опитвай. — И погледна към раклата с харпуните.
— Добре. Чух те.
— Казах, че отивам, и ще го направя. Ти какво решаваш?
— Знаеш отговора.
— Нали ми обеща, че ако някой от нас реши, отиваме и двамата?
— Или че няма да идем въобще.
— Но аз искам да отида, Вал. Искам го!
Постепенно го завладя хладен гняв. Точно предателство не беше очаквал.
— Щом искаш, отивай — каза огорчено.
— Ще дойдеш ли с мен?
— Не. Не. Не. Не.
— Но ти обеща…
— Оттеглям си обещанието. Нито за миг не съм си помислял, че ще ида там. Ако наистина съм ти го обещавал, значи съм те лъгал. Никога няма да ида.
— Съжалявам, Вал.
— Аз също.
Искаше да я сграбчи, да я свали долу в каютата и да я задържи, докато корабът отплава. Но знаеше, че няма да го направи. Вече нищо не можеше да се направи. Нищичко.
— Отивай — въздъхна той. — Спри да говориш и го направи. Гади ми се от тези приказки.
— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя отново. — Ще видиш, че ще стане бързо.
— Никога.
— Добре тогава, Вал. — Тя се усмихна тъжно. — Обичам те, нали знаеш? Никога не го забравяй. Надявам се, че ти също ще продължиш да ме обичаш.
— Как бих могъл?
— Сбогом, Вал. Всъщност след малко ще се видим.
Тя се обърна, спусна се на палубата, отиде при десния борд, прехвърли перилата и се гмурна в очакващото я море. Заплува към брега с бързи енергични движения. Докато я гледаше, той си спомни един друг подобен момент — когато я бе видял да плува в Сорвейския залив. Обърна се, когато тя преполови разстоянието. Прибра се в каютата, затвори вратата и седна в койката, заобиколен от сгъстяващ се мрак. Подходящ момент да се надруса с розова тинктура, бренди или всичко, което би могло да притъпи болката. Но, разбира се, на кораба нямаше и капчица от тези неща. Не му оставаше друго, освен да седи тихо и да чака.