Даг Тарп, който се грижеше за радиостанцията и освен това извършваше любителски зъболекарски услуги, а даже понякога изпълняваше ролята на анестезиолог при Лолър, бе първият, когото срещна. Даг бе мършав и кокалест, с тънко вратле и голям крив нос, надвиснал над тесни, почти лишени от плът устни. Зад него по пътеката се спускаше Суейнър, тукашният занаятчия и стъклодув, прегърбен съсухрен дребосък, следван от прегърбената си съсухрена женица, която приличаше по-скоро на негова близначка. Някои от по-новите заселници дори подозираха, че е, но Лолър знаеше истината. Жената на Суейнър бе втора братовчедка на Лолър, а със самия Суейнър нямаха никаква родствена връзка. Суейнърови, също като Тарпови, бяха родени на Хидрос и произхождаха от Сорве. Рядко се случваше един мъж да си вземе жена от същия остров и тъкмо това — заедно с физическото сходство между двамата — бе породило слуховете.
Вече наближаваше билото на острова, централната тераса. Към нея водеше широка наклонена платформа. На Сорве нямаше стълбища — късите дебели крачета на хрилестите не бяха подходящи за катерене по стъпала. Лолър преодоля с бърза крачка платформата и излезе на терасата — равна площадка от твърди сплетени бамбукови стъбла с широчина петдесетина метра, лакирана и замазана със сепелтанова смола и подпряна върху дървена решетка от клони на черни водорасли. През нея минаваше най-дългият път на острова. Ако свиеше наляво, излизаше в жилищния район на хрилестите — надясно, към колибите на хората. Той свърна надясно.
— Добро утро, господин докторе — поздрави го тихо Натим Гаркид, първият, когото срещна надолу по пътеката, и се отдръпна да му направи път.
Гаркид бе пристигнал на Сорве преди четири или пет години от друг остров. Беше добросърдечен и отзивчив човечец, който, изглежда, все още не си бе намерил мястото в тукашното общество. Прехранваше се със събиране на водорасли в плитчините на залива — друго май не можеше да прави. Повечето обитатели на острова имаха по няколко професии — при толкова малочислена популация това бе неизбежно. Но Гаркид не изглеждаше потиснат от този факт. Освен островен лекар Лолър бе тукашният аптекар, метеоролог и гробар, а сега излизаше — поне според представите на Делагард, — че е и ветеринар. Гаркид умееше единствено да събира водорасли. Лолър предполагаше, че е роден на Хидрос, но не беше сигурен — дребосъкът не обичаше да говори за себе си. Гаркид бе най-затвореният човек, когото бе срещал, мълчалив, търпелив и усърден, приветлив, но непроницаем, нищо повече от едно смътно и ненатрапващо се присъствие.
Докато се разминаваха, си размениха машинални усмивки.
След Гаркид в редица вървяха три жени с торбести сиви рокли — сестрите Халла, Мариам и Текла, които преди няколко години си бяха устроили нещо като женски манастир на един от носовете на острова, отвъд сгурийната яма; събираха кости от всякакви животни и ги изгаряха, а след това правеха сапун, мастило, багрила и химикали за най-разнообразна употреба. Никой освен сгурийчиците не ходеше там и сестрите, които обитаваха площадката зад костницата, живееха необезпокоявани. И все пак необичайно място за жилище. Откакто бяха основали манастира, сестрите избягваха да си имат вземане-даване с мъжете от острова. Броят на послушниците постепенно нарасна до единадесет, една трета от всички жени на Сорве — доста любопитно развитие на нещата, непознато досега в кратката история на острова. Делагард бе пълен с цинични предположения за това, което се случва там. Нищо чудно да беше прав.
— Сестра Халла — рече Лолър и махна с ръка. — Сестра Мариам. Сестра Текла.
Те го погледнаха така, сякаш е казал нещо мръсно. Лолър повдигна рамене и ги отмина.
Наближаваше централния резервоар — покрито овално водохранилище с височина три метра и дължина петдесет, изградено от лакирани пръчки морски бамбук, пристегнати с яркооранжеви върви от изсушени водорасли и замазано с кълчища и червена смола от водни краставици. Безумен лабиринт от дървени тръби израстваше над резервоара и се разклоняваше към къщурките на заселниците, които започваха от другата страна. Водохранилището вероятно бе най-важното съоръжение на острова. Беше построено още от първите хора, пристигнали на Хидрос, преди повече от пет века, в началото на двайсет и четвърти век, когато планетата била използвана като затворническа колония, и изискваше постоянна поддръжка, нескончаемо запушване на появилите се течове, потягане и хидроизолация. Вече от десет години се говореше за замяната му с по-модерно съоръжение, но не се предприемаше нищо и Лолър се съмняваше, че някога това ще стане. И без това водохранилището изпълняваше предназначението си отлично.