Докато приближаваше дървената стена на резервоара, забеляза от другата му страна наскоро пристигналия на Хидрос отец Куилан от Църквата на Вси светове. Свещеникът вървеше по края на резервоара и изпълняваше някакъв странен ритуал. На всеки десет крачки спираше, обръщаше се към стената на водохранилището, разперваше ръце, сякаш ще го прегърне, и опипваше с пръсти сплетения клонак, като че търсеше течове.
— Ей, отче. Да не се боиш, че стената ще поддаде? — подвикна му Лолър. Куилан живееше на Хидрос едва от една година и все още не беше привикнал напълно с условията тук. На остров Сорве бе дошъл преди няколко седмици. — Не се страхувай, няма опасност.
— Здрасти, Лолър.
Свещеникът бе нисък мъж със сурово неприветливо лице, на неопределената възраст между четирийсет и пет и шейсет. Имаше мършаво тяло, сякаш плътта му бе изтекла през потните жлези, дълго овално лице и тънък нос, издаващ силен характер. Очите му, разположени дълбоко в очниците, блещукаха със синкава светлина, а кожата му бе толкова светла, че сякаш бе избелвана по изкуствен път, въпреки че постоянната морска диета, на която бяха подложени по принуда всички обитатели на Хидрос, бе започнала да й придава типичния бакърен оттенък на старите местни жители — или, както казваха тук, водораслите си показваха рогцата.
— Отче, стените на резервоара са изключително здрави — зае се да обяснява Лолър. — Прекарал съм тук целия си съзнателен живот и не помня някога да е имало опасност да се срутят. Пък и да се появи такава, няма да позволим да стане.
В отговор Куилан се разсмя надменно.
— Всъщност не това ме безпокоеше. Опитвах се да попия от силата му.
— Аха.
— Да почувствам сдържаната вътре мощ. Да доловя огромната впримчена енергия — тонове вода, укротени единствено от човешката воля и решимост.
— Както и достатъчно количество морски бамбук и кълчища, отче. Да не говорим за Божията милост.
— И това също — съгласи се Куилан.
Странна постъпка — да прегръщаш един резервоар, за да усетиш силата му. Но Куилан поначало имаше чудновато поведение. Сякаш в него се спотайваше някакъв ненаситен глад: към състрадание, към милост, към преклонение пред по-висши сили. Към вяра, може би. Необяснимо как човек, захванал се с подобна професия, може да изпитва недостиг на духовни сили.
— В интерес на истината, моят прапрапрадядо е участвал в изграждането му. Хари Лолър, един от основателите. Казват, че стареца го бивало за страшно много неща. Да оперира апандисит, да управлява кораб от един остров до друг, да вдигне резервоар. — Лолър спря и си пое дъх. — Осъдили го да живее тук за убийство. Непредумишлено, предполагам.
— Не знаех. Значи семейството ти живее открай време на Сорве.
— От самото начало. Аз съм роден тук. Само на сто и осемдесет метра от мястото, където сме сега, ако трябва да съм точен. — Лолър погали с ръка стената на резервоара. — Наистина си го е бивало стареца.
Здравата щяхме да сме го загазили, ако го нямаше това. Нали виждаш колко е сух климатът тук.
— Не бях забелязал — призна свещеникът. — Въобще ли не вали?
— Само през определени периоди от годината. Но сега не е такъв. Поне още девет-десет месеца няма да видиш и капка дъждец. Затова внимаваме водохранилищата ни да нямат никакви течове.
Водата на Сорве бе рядкост — по-точно тази, от която се нуждаеха хората. През по-голямата част от годината климатът бе сушав. Причината се коренеше в неумолимите течения. Макар да се носеха свободно по моретата, плаващите острови на Хидрос по принцип се придържаха към едни и същи региони, заради постоянните течения, силни като пълноводни реки. Всяка година всеки остров преминаваше по строго определен маршрут от единия полюс до другия и обратно — полюсите бяха заобиколени от огромни водовъртежи, които прихващаха приближаващите се острови, завъртаха ги и ги запращаха към противоположния край на планетата. Но макар островите да пресичаха всички ширини при ежегодната си северно-южна миграция, отклоненията в посока запад — изток бяха минимални заради силата на преобладаващите течения. В безкрайното си пътешествие нагоре-надолу по повърхността на този воден свят Сорве неизменно оставаше между четиринайсетия и шестнайсетия градус западна дължина — в един от най-сухите региони. Дъжд падаше само когато прекосяваха полярните области, където пороите бяха често явление.