— Това нещо можеше и теб да дръпне зад борда.
— Не — отвърна Лолър. — Нямаше как. Вече беше уловило Госпо и се интересуваше само от него. Аз бях в по-изгодна позиция да се съпротивлявам.
Видя следа от страх в красивите й златисти очи.
— Ако не този път, може да те докопа следващия. Всички ще умрем, преди да стигнем там, закъдето сме тръгнали.
— Не се тревожи. Всичко ще е наред.
Пиля се разсмя.
— Винаги гледаш от хубавата страна на нещата. Но ако питаш мен, чака ни ужасно и тъжно пътешествие. Докторе, ако имаше начин да се върнем обратно на Сорве, не смяташ ли, че щеше да е най-добре да го направим?
— Но ние не можем да се върнем, Пиля. Знаеш го. Все едно да приказваш за връщане на Земята. Никога вече няма да видим отново Сорве.
ПЪРВА ЧАСТ
Остров Сорве
1.
През тази нощ го споходи ясното убеждение, че е човек с мисия в живота, единственият, който би могъл да измисли някакъв начин да промени до неузнаваемост, да опрости и подобри живота на седемдесет и петимата човеци, обитаващи изкуствения остров Сорве на водния свят, наречен Хидрос.
Абсурдна мисъл естествено и Лолър го знаеше. Но наруши съня му и нито един от изпитаните способи не помогна, за да се реши проблемът — нито медитацията, нито успокояващите таблетки и дори нито няколкото розови капки от извличания от водорасли транквилизатор, към който вероятно напоследък бе развил известна зависимост. Малко след полунощ той се ококори в тавана и остана да лежи така до сутринта, завладян напълно от тази смахната, героична, безумна идея. А после, в часовете преди зазоряване, когато небето все още тъмнееше, преди да се появи някой пациент, за да му вгорчи живота с проблемите си и да прогони от съзнанието му това прелестно видение, Лолър напусна ваарга близо до центъра на острова, където живееше съвсем сам, и отиде при морската стена, за да види дали хрилестите наистина са успели да пуснат новата електростанция.
Беше готов да ги поздрави искрено и чистосърдечно в случай на успех. Щеше да привика на помощ всичките си познания по езика на жестовете, за да им каже колко е впечатлен от невероятното им техническо постижение. Да ги похвали, задето щяха да променят из основи качеството на живота на Хидрос — не само на Сорве, а на цялата планета — с един-единствен майсторски замах.
А след това щеше да каже: „Моят баща, великият доктор Бърнат Лолър, когото вие помните добре, предсказа настъпването на този момент. Един ден — често казваше той, когато бях малко момче — нашите приятели Обитателите ще могат да осигурят постоянно производство на електричество. И тогава тук ще настъпи нова ера, в която Обитатели и хора ще работят рамо до рамо в искрено сътрудничество…“
И така нататък и така нататък. Умело редуване на похвали и съвети за необходимостта от хармонично съществуване на двете раси. Докато неусетно не стигне до твърдението, че хидраните и хората трябва да загърбят хладината в отношенията си и най-сетне да заработят заедно в името на техническия прогрес. И да повтаря колкото се може по-често свещеното име на починалия, любим на всички доктор Бърнат Лолър и да им напомня как в зрелите си години той е използвал всичките си забележителни медицински умения в полза на Обитателите и хората, как е осъществил не един и два чудотворни акта на изцеряване, посветен напълно безкористно на нуждите и на двете групи островитяни. Щеше да реди тези слова като плътни слоеве, един върху друг, да изглажда неравностите с чувства, докато най-сетне хрилестите, прогледнали с насълзени очи към този нов свят на междувидово разбирателство, не се съгласят, че единственият начин да бъде положено началото на тази нова епоха ще е да позволят на хората да преустроят електростанцията, така че да произвежда не само електричество, но и да пречиства солената вода в прясна. А след това и най-важното предложение — да бъде разрешено на хората да конструират и построят устройството за обезсоляване, кондензатора, конвейерните тръби, цялата инсталация, преди да я предадат на хрилестите. Ето — включвате и ползвате. Няма да ви струва нищо и вече няма да зависим от събирането на дъждовна вода за попълване на нашите запаси. И ще сме вечни приятели: вие, Обитателите, и ние — хората.
Това беше фантазията, изтръгнала го от прегръдката на съня. Обикновено не се поддаваше на подобни безсмислени занимания. Годините като лекар — не медицински гений, какъвто беше баща му, но отдаден на професията и сравнително успешен лечител, който се справяше добре със задълженията си, като се имаха предвид всички трудности — го бяха дарили с реалистичен поглед за много неща на този свят. Но кой знае защо, тъкмо през тази нощ в него се бе зародило убеждението, че е единственият човек на острова, който би могъл да убеди хрилестите да им позволят да включат към тяхната електростанция и инсталация за обезсоляване на морската вода. Да. Той щеше да успее там, където други се бяха провалили.