— Виждам, че още си жив, Девлин — бяха първите думи на Фридман.
— Засега. Как си, Дейвид?
— Все тъй на бойното поле.
— Благодаря ти, че дойде. При това толкова скоро. Знам, че сигурно си зает.
— Да, да. Изглеждаш така, сякаш си се въргалял на някой плаж или нещо такова.
— На един много слънчев плаж.
— Гот. И що си тука, а не там?
— Баща ми почина. Дойдох за погребението.
— По дяволите! Извинявай. Внезапно ли стана? На колко години беше?
— Сърдечен удар. Беше на осемдесет.
— Здрав човек ли беше?
— Да. Умрял е бързо.
— Това май не е лошо. Но все пак е загуба. Моите съболезнования.
— Благодаря.
Фридман отново се превърна в безцеремонно ченге.
— И тъй, за к’во, по дяволите, ме търсиш? Предупреждавам те, че не искам големи неприятности.
— Имам проблем, Дейвид, и искам да чуя съвета ти.
Девлин му разказа за запоя след погребението, за това как бе забърсал Дарил, как бе прекарал нощта при нея и как бе установил, че от Джордж няма и следа.
Фридман бавно поклати глава.
— Чудничко. Прекрасно. Смърт, пиячка и блондинка.
— Да… Напомня ми защо по принцип не пия много.
— Предполагам, че брат ти не е от ония чешити, дето имат навика от време на време да изчезват.
— Абсурд. Той е олицетворение на почтения гражданин. Жена, деца, кариера, къща в Уестчестър. Обикновена картинка. Позвъних в няколко болници и хотели. Нищо.
— Това хич не е добре, Джак. С какво мога да ти помогна?
— Просто ми отговори на няколко въпроса, за да не си губя времето.
— Давай.
— Ако го регистрирам официално като изчезнал, ще има ли някакъв по-значителен резултат?
— Не особено. Знаеш как е. Детективските екипи са твърде заети. Ако има замесено някакво престъпление, може и да направят нещо, но ти още не знаеш дали е така. Има шанс да се размърдат, ако изчезналото лице е дете със забавено развитие или нещо такова. Нещо, което ще накара вестниците да излязат с големи заглавия. А иначе заявлението ти се въвежда в компютъра и си стои там, докато не стане нещо, което да включи данните в активния информационен поток. Например, ако човекът е арестуван някъде, когато въведат името му в централната база данни, ще видят, че е регистриран като изчезнал. Ако до няколко дни няма нищо за твоя човек, описанието му се дава на някой екип от детективи, които и без това си имат сума ти работа. Добрите екипи все някак запомнят имената и отличителните белези и ако се натъкнат на някой, който им отговаря, отиват, проверяват и установяват, че да, правилно са запомнили, че еди-кой си се издирва от еди-кого си. Не можеш да очакваш, че като подадеш заявлението, двайсет и три хиляди ченгета ще хукнат да търсят брат ти, но все пак може да има някаква полза, пък и за опит пари не искат.
— Трябва ли да го регистрирам в участъка на района, където го видях за последен път?
— Мисля, че да. Не е като да е в неговия квартал, но смятам, че така е най-добре. Къде беше това?
— Бяхме в един бар, някъде на Второ авеню.
— А името знаеш ли?
— Не. Беше някакво ирландско кътче. Мисля довечера да се върна там. Мислиш ли, че това е важно за заявлението.
— Не чак толкова. Виж какво ще ти кажа. Ти ми дай информацията, а аз ще го регистрирам. Ще се постарая данните бързо да влязат в оперативния поток и специално да възложат случая на някого, а не просто да го прибавят към работния списък на някой екип.
— Благодаря.
— Съжалявам, че не мога да направя повече.
— Има и още нещо — каза Девлин. — Ще обикалям из болници и хотели и ще ми трябва помощ. Може да е регистриран под друго име или просто да е един безименен пострадал в някое препълнено спешно отделение. Трябва ми някой, който да провери навсякъде. Да познаваш някой частен детектив, на който може да се разчита?
— Да. Ами твоите хора в „Пасифик Рим“? Това е по тяхната част. Биха могли да те улеснят като колега, нали?
— Да, но предпочитам да не ги замесвам, освен при крайна необходимост. В момента нещата между нас не вървят много гладко.
— Защо?
— Мисля, че се опитвам да изкръшкам от работата, Дейвид. Не ми допадат някои части от нея.
— Като убиването например.