Девлин погледна към обяда на Сюзън и осъзна, че не е ял от много отдавна. Той вдигна телефонната слушалка и позвъни на обслужването по стаите.
— Тук е стая четири-осемнайсет. Помните ли последната поръчка, която изпълнихте? Донесете същото, но в двойно количество. Точно така. И побързайте.
— Значи искаш да обядваме заедно?
— Ако не възразяваш.
— Разбира се, че не възразявам. А после?
— Ще изчезна за известно време. Ще се върна в шест, за да се свържа с Уекслър.
— Сигурно ще е интересно.
— Ще се оправиш ли, докато се върна? — попита я той.
— Ще се помъча да поспя малко. Не мога да излизам навън, нали?
— Няма смисъл да рискуваме. Но знаеш ли какво? На излизане ще кажа на рецепцията да пратят масажистка. След масажа ще ти е по-лесно да заспиш.
— Как не се сетих? — усмихна се Сюзън.
— Защото постоянно си мислиш за Уекслър.
Донесоха обяда на Девлин и той светкавично го погълна. После се свърза с рецепцията и уреди масажистка за Сюзън. След това седна до нея на дивана.
— Просто потърпи — рече той. — Ще се видим по-късно.
Сюзън бързо го целуна и му каза да тръгва. Колата го очакваше отпред. Девлин се вмъкна на задната седалка и даде адреса на агенцията на Паркър.
Пристигна малко след два часа. Паркър му подаде папка със седем плътно напечатани страници.
— Самият аз още не съм ги чел — каза детективът. — Предлагам да поседим тук и да видим с какво разполагаме.
Двамата започнаха да четат. Още на втората страница Девлин разбра, че хората на Паркър са разкрили толкова много информация, че направо се бяха затрупали.
Бяха започнали с онези имоти на Уекслър, за които знаеше от Сюзън. Бързо бяха разкрили, че сградите принадлежат на корпорацията „Колвил“. Оттук бяха проверили в компютърния архив, съдържащ данни за всички фирми във всички щати в страната. Корпорацията се състоеше от „Колвил ентърпрайсис“, „Колвил кънстръкшън“, „Колвил инкорпорейтид“ и „Колвил партнърс“, всички регистрирани в Делауеър и клонове една на друга. Още не бяха открили кой е най-големият акционер.
След това детективите се бяха заели с банковите сметки. Бяха открили сметките на различните клонове в щата Ню Йорк, Невада, Калифорния, на Гранд Кайман и в Лихтенщайн.
Проверката в нотариалния архив на Манхатън, Бронкс и Бруклин показваше, че четирите открити от тях клона на корпорацията притежават трийсет и седем имота.
Отново се бяха върнали към банките, в които „Колвил“ имаше сметки, и ги бяха сравнили с трите сметки на Патрик Кели в „Кемикъл банк“ в Ню Йорк. Търсачите на информация бяха открили няколко телеграфни превода на суми от банките в Невада и Калифорния на сметката на ирландеца. За Девлин ставаше очевидно, че хората на Паркър имат връзки в „Кемикъл банк“. Иначе нямаше да е възможно да засекат преводите. Проблемът беше, че нямаха подобен източник в банките в Невада и Калифорния. Не знаеха кой стои зад преводите. Не можеха да докажат, че Кели получава пари от Уекслър.
Бяха започнали да проверяват други данни, свързани с клоновете на „Колвил“ и техните имоти. Бяха се разровили в докладите на „Дън енд Брадстрийт“, информации на застрахователни компании, молби за отпускане на кредити и заеми, ипотеки и други финансови документи. На една от страниците дори се изброяваха всички компании или лица от телефонната сметка на Кели за разговорите му на далечно разстояние. Но все още не бяха засекли пряка връзка между заместник-инспектора и Уекслър.
На последната страница от доклада бяха изредени осемнайсет от трийсет и седемте имота, собственост на „Колвил“: по шест в Манхатън, Бронкс и Бруклин. Това бяха законни клубове, ресторанти и барове.
Два от шестте адреса в Манхатън бяха на среднощните барове, в които беше ходил Девлин: „Вечност“ и „Звездна светлина“. Бе сигурен, че Уекслър и Кели най-малкото са съдружници и че Уекслър играе ролята на единствен собственик, за да прикрие участието на ирландеца. Но засега името на Уекслър беше заровено прекалено надълбоко сред планината от документи.
Имотите в Бронкс и Бруклин също бяха клубове и ресторанти. Девлин смяташе, че и в някои от сградите има среднощни барове.
Последната интересна информация представляваше анализ на сметките на „Колвил“ в различни банки. Нито една от тях не надхвърляше 15000 долара. Беше почти сигурно, че огромна част от парите трябва да са скрити извън страната, например на Гранд Кайман или в Лихтенщайн. Милиони можеха да бъдат преведени за секунди по телеграфа. Стига да имаха достатъчно време, хората на Паркър навярно щяха да ги открият, но Девлин нямаше.