Мъжът беше пенсиониран полицейски лекар и се казваше Макдермът. Кели разчиташе на него в случаите, когато не можеше да използва болница. Парите, които му даваше, допълваха пенсията му.
Когато видя пръста й, Макдермът сбърчи вежди. Той остави чантата си върху леглото и бързо се захвана за работа. Първо обезболи цялата й длан с новокаин. После внимателно огледа обезформения й пръст. Беше толкова подут, че лекарят едва успя да намести костите в положението, което му се струваше правилно. След това направи подвижна превръзка. Не можеше да рискува да сложи лепенка, защото болката от подуването щеше да е непоносима. Знаеше, че кутрето няма да оздравее добре без операция, а може би дори и след нея.
Когато свърши с превръзката, той отиде в банята и намокри два бинта с гипс. После се върна в стаята и гипсира цялата й длан.
Накрая внимателно събуди Дарил.
— Изслушай ме, мила — каза Макдермът. — Направих за ръката ти каквото можах. Когато свърши действието на новокаина, ще започне да те боли. Оставям ти болкоуспокоителни. Казаха ми, че са ти дали уиски и валиум. Не пий повече алкохол и не взимай повече валиум. Ако не можеш да издържаш болките, пий по едно от тези хапчета на четири часа. Това е тиленол с кодеин. Но не го взимай, ако няма нужда. И дръж ръката си нависоко. Трябва да спреш подуването.
— Добре — отвърна Дарил. — Кога ще изляза от тук? Какво става?
— Сигурно скоро. После иди на ортопед, за да се погрижат за теб както трябва. Аз наместих костите, но това е само временно. Разбираш ли?
— Да.
Когато Макдермът отново излезе на Шейсета улица, Винс вече седеше в микробуса и слушаше микрофона. Беше го монтирал в малкия отвор между касата и горния край на вратата. Не можеше да разбира думите. Но ако някой извикаше или се разнесеше какъвто и да е друг висок звук, щеше ясно да го чуе.
В десет часа Девлин поръча да донесат в стаята вечеря за него, Сюзън и Джеймс. Ако Сюзън не пиеше, можеше поне да яде.
Пони и Девлин хапнаха малко. Тя изяде повече храна и от двамата.
После се отпусна назад на дивана и каза:
— Дори да имах нещо за пиене, няма къде да го вместя.
— Нали такава беше идеята.
Девлин се изправи и отиде в спалнята. Остана там почти цял час. Когато се върна, Сюзън го попита:
— Кога ще излизаш?
— След около час.
След това почти не разговаряха. Пони задряма. Сюзън отново се зачете в „Таймс“. Девлин тихо седеше, потънал в размисъл. Малко преди един часа той повика Пони в спалнята.
Даде му знак да седне на стола до прозореца. После бръкна под леглото, извади куфара си и го постави върху леглото.
— Тази нощ ще се бием — каза той, като се обърна към младежа.
— Добре — усмихна се Пони.
Девлин седна на леглото с лице към него.
— По пътя ще ти обясня какво ще правим. Не съм сигурен за всичко, но просто ме следвай. Ще разбереш точно какво искам на самото място. Трябва да действаме бързо. Удряй силно. Те ще се съсредоточат върху мен. Но ще имам нужда от теб, за да ми прикриваш гърба.
— Какво точно ще правим?
— Ще направим така, че всеки да съжалява, че си е имал някаква работа с Уекслър.
Девлин се изправи, обърна се към куфара и отвори капака. Вътре имаше цял склад с оръжие. Той извади два осемдесет и пет грамови спрея със зашеметяващ газ, по-силен от сълзотворния, два месингови бокса, седемдесетинасантиметрова бойна палка и къса верига с тежести в двата края, наречена „манрики гусари“. Подреди всичко това върху леглото и взе лека бронирана жилетка.
— Не мога да ти предложа нито едно от тези оръжия, нито пък жилетка — каза той. — Веднага ще ги открият, когато те претърсват.
— Не ми и трябват.
— Ако имаш възможност, винаги носи бронирана жилетка. Така не могат да те застрелят и е много трудно да те намушкат с нож.
— Нямам нужда от това.
Девлин вече събличаше ризата си и си слагаше жилетката. Тя плътно прилепваше по тялото му и се залепваше с лентички отстрани.
Пони гледаше осеяната му с белези кожа.
— Колко пъти са те ранявали? — попита младежът.
— Два пъти с пистолет. Няколко пъти с нож. Веднъж доста тежко.