— И не искаш да те раняват повече, а?
— Не. В момента на раняването не усещаш почти нищо. Особено раните с нож. Все едно, че силно са те ударили. Разбираш едва когато дрехите ти подгизнат от кръв, но известно време не боли много. После обаче минава адски много време, докато раните ти зараснат.
— Как се справяш, когато ти извадят нож?
— Доста добре, струва ми се. Ножовете направо ме ужасяват.
— Хубаво. Като че ли във всяка тълпа някой винаги има нож.
Девлин погледна към него. Пони беше облечен почти като предишната вечер. Закопчана догоре черна копринена риза, черни панталони, черни обувки.
За миг си помисли, че не трябва да го води на предстоящата им битка без оръжие или предпазна жилетка. Знаеше, че по кожата на младежа под ризата му все още няма белези. Надяваше се тази нощ да си остане такава.
— Кога тръгваме? — попита Пони.
— Веднага.
Заедно се насочиха към вратата, но Пони изчака в коридора, докато Девлин се раздели със Сюзън.
— Ако не се върна, вземи парите и иди някъде, докато нещата се поразминат.
— Ще чакам да се върнеш на разсъмване — отвърна тя. — И недей да приказваш такива неща.
— Само за всеки случай. Ако не се върна до сутринта, изчезвай. Остави ми съобщение къде си. Подпиши се като господин Джонсън.
— Казах ти — изобщо недей да приказваш такива неща.
Девлин кимна и излезе.
Навън ги чакаше кола, но този път хората на Чоу им бяха намерили друга. Беше сив шевролет „Каприс“ с четири врати, нает под измислено име чрез „Пасифик Рим“. Ако се наложеше да го изоставят, нямаше да успеят да открият наемателя.
Шофьор бе Майк Трей. Девлин му даде първия адрес. Беше на бар, който се намираше на Западна Двайсет и първа улица, номер петстотин, и се наричаше „Гробницата“. Едно от шестте заведения от доклада на Паркър, собственост на Уекслъровата корпорация „Колвил“.
Когато Майк спря пред входа на бара, бе 02:15 ч.
— Паркирай на пет-шест метра нататък така, че да можеш да потеглиш веднага — каза му Девлин. — Остави двигателя да работи. Затвори задните врати, но не ги заключвай. Паркирай така, че да имаме достатъчно място да влезем от двете страни.
— Дадено, шефе.
Двамата слязоха от колата.
— Върви напред и влез преди мен — рече на Пони Девлин. — Изглеждаш както трябва и би трябвало да те пуснат. Щом влезеш, остани близо до входа и чакай да се появя. Когато ме видят, ще стане лудница, така че ако ми се нахвърлят на входа, помогни ми да ги задържа настрани и да проникна вътре.
— А какво ще стане вътре?
— Дръж настрани от мен колкото можеш повече горили. На излизане ми помогни да си пробия път. Имам пистолет и други оръжия, така че ме остави аз да разчиствам пътя.
Без да го разпитва повече, Пони тръгна нататък по улицата.
Пред оградения с кадифени въжета вход на бара стояха трима пазачи. На столче до вратата седеше дребен мъж в торбест костюм с лице на пор. Той беше главният и казваше на биячите кого да пуснат вътре и кого не. Тъмната му коса бе намазана с гел и завързана отзад на опашка. Гримираните му очи постоянно скачаха насам-натам из тълпата.
Когато Пони се приближи до входа, портиерът кимна на пазачите и те откачиха въжето пред него. Имаше още поне дванайсетина чакащи, които се надяваха също да им кимнат, но портиерът дори не ги погледна.
Пони влезе в сумрачния вход и се озова в малко фоайе. Друг пазач по черни панталони и официална риза прокара по тялото му детектор за метал. Когато свърши, той отупа младежа със свободната си ръка, просто за да се увери, че не носи други оръжия. Пони стоеше и търпеливо чакаше, докато широката длан на пазача опипваше тялото му. Опита се да прецени силата му, без да му оказва каквато и да е съпротива. Това бяха грамадните мъже, за които му бе казал Девлин. Очевидно стратегията беше около тези заведения да разполагат достатъчно човешка маса, която автоматично да укротява всеки. Пони реши, че мъжът, който го претърсваше, тежи поне сто и десет килограма.
Девлин изчака младежът да влезе вътре. После дълбоко си пое дъх и бавно издиша. Изправи рамене и тръгна право към входа на бара.
Когато го видя, дребният, нервен портиер каза на пазачите:
— В никакъв случай. Този тип никога.
Тримата едри мъже се оживиха като огромни кучета, подушили месо. Най-якият от тях застана точно зад една от стойките, които държаха въжетата. Той преднамерено закачи кукичката на въжето точно когато Девлин се приближи. Носеше кожено яке, черна тениска и черни джинси. Девлин реши, че е около два метра и че тежи към сто и десет килограма. Здравенякът скръсти ръце, за да изглежда по-едър и изпъчи гърди.