Девлин се зае да хвърля бирени бутилки по огледалата и шишетата зад бара, като викаше на всички да се махат. Неколцина души се отдръпнаха и започнаха да го наблюдават, но повечето избягаха. Барманът прескочи бара и изчезна.
— Какво правиш, по дяволите? — извика управителят. — Ще повикам ченгетата, кретен такъв! Ще повикам ченгетата!
Девлин преобърна джубокса, разби с бойната си палка саундборда и запрати един стол към лампите над малката естрада.
Управителят изпадна в истерия и крещеше, без да спира. Девлин взе телефона от бара, блъсна го в корема му и каза:
— Добре тогава, млъкни и ги повикай!
Ударът накара управителя да се превие на две и той се свлече на колене в мръсната вода, която продължаваше да залива пода.
Девлин тръгна по дължината на бара, като по пътя си събаряше с палката чаши и бутилки и въртеше металната верига към лавиците отзад. Когато наближи изхода, взе едно от високите столчета и излезе навън през предната врата.
Заведението беше опустошено. Управителят се изправи на крака. Повръщаше му се. Панталоните и обувките му бяха мокри. Целият под бе във вода, храна, натрошено стъкло и алкохол.
Тъкмо в момента, в който започна да набира номера на полицията, Девлин запрати столчето към предния прозорец, строши неоновия надпис на бара и отново накара управителя да се просне във водата, за да донамокри и останалите си дрехи.
Всичко това отне не повече от десет минути.
Когато Девлин излизаше от „Смъртоносния капан“, Кели вече се беше свързал с три от детективските си екипи и ги бе пратил в различни барове. Уекслър седеше в „Звездна светлина“, методично телефонираше във всичките си заведения и ги предупреждаваше да внимават за Девлин.
Пони и Девлин седяха на задната седалка на колата и пътуваха по Осмо авеню. Девлин погледна часовника си. Наближаваше 03:20 ч. Следващото място от списъка му бе „Вечност“, среднощният клуб на Петдесет и шеста улица.
— Карай колкото можеш по-бързо — каза на Майк.
После се обърна към Пони.
— Още един. Отиваме само още в един и след това изчезваме. Ако имаме късмет, ще ги изпреварим. Следващото заведение е много по-опасно от предишните. Типовете, които го пазят, със сигурност имат оръжие, така че гледай да стоиш настрани и само разкарвай зяпачите, които се опитат да ми застанат на пътя. Наистина гледай да стоиш настрани, разбра ли?
Пони кимна.
— Искаш ли пак да вляза първи? — попита той.
— Да. И ще те последвам пет минути по-късно, така че никой да не те свърже с мен. Глътни една бира на някоя маса. Заведението е на два етажа. Не се качвай горе. Остани някъде около бара.
Пони кимна и за първи път почувства, че сърцето му леко се разтуптява.
Във входа младежът бе претърсен от същия мъж с вълнената шапка, когото Девлин видя при първото си посещение. Пони предположи, че е ирландец. От дъха на алкохол и неуверените му движения той реши, че човекът определено е пиян. Нямаше да представлява проблем, ако се стигнеше до бой. После хвърли поглед нагоре по стълбите и видя действителния проблем — огромният дългокос хлапак с военното яке. Някак си не се чувстваше спокоен, докато биячът застрашително се надвесваше отгоре.
Веднага щом ирландецът го претърси, Пони плати десетте долара вход и побърза нагоре по стълбите. Искаше да се махне от стълбището и едрия пазач колкото може по-скоро.
За първи път тази нощ той усети тревога. Девлин му бе казал да стои настрани, сякаш последната схватка щеше да е прекалено опасна за него. Но тогава защо го пращаше вътре, щом не искаше да прави нищо? Да му пази гърба, беше казал Девлин. Да разкарва зяпачите. Това не обясняваше много нещо, но едно бе сигурно — нямаше начин Девлин да се качи по стълбището, когато пазачът го претърсеше и откриеше оръжията му.
Дали не идваше без тях? Накрая Пони силно разтърси глава, за да изхвърли въпросите от ума си, приближи се до бара и си поръча бира. Барманът постави пред него изпотена кутия будвайзер и взе десетдоларовата му банкнота.
Пони прибра рестото си и потърси маса. Намери място до отсрещния край на бара и седна.