— А после какво?
— Ами после ужасното ти премеждие ще свърши и отново ще си с приятеля си.
Уекслър се изправи и тръгна към вратата.
— Ела с мен — нареди на Месина той. После се обърна към Донован: — Погрижи се за нея.
След това излезе от апартамента, последван от Месина.
Сюзън трудно успя да събуди Девлин. Спеше така дълбоко, че сякаш не беше в съзнание. Но рамото го заболя дори само от нежното й разтърсване и болката го събуди. Той вдигна ръка и без да отваря очи дрезгаво каза:
— Добре, добре. Буден съм.
— Как си? — попита Сюзън.
— Нищо ми няма.
— Искаш ли да ти помогна да станеш?
— Не — отвърна Девлин. — Дай ми само няколко минути. Почакай навън, става ли?
Не искаше Сюзън да го гледа как се мъчи да се изправи. Трябваше му цяла минута, за да стъпи здраво на пода. Болеше го цялото тяло. Лявата му ръка бе жестоко охлузена от опита да блокира бухалката във „Вечност“. Кокалчетата на лявата му ръка бяха насинени и издраскани от многобройните силни удари с месинговия бокс. Дясното рамо го болеше чак до гърба и ребрата от сблъсъка с ирландеца във фоайето на бара. И направо се страхуваше да погледне как е хълбокът му.
Все още седнал, той набра номера на Зитър. Секретарката го свърза и детективът изрева в слушалката:
— Девлин! Какво е станало снощи, по дяволите?
— Защо?
— Сутринта ми позвъни шибаният Кели. Адски се беше разпенил. Заплаши ме по десет различни начина — искаше или да те заведа при него, или да му кажа къде си.
— Ти не знаеш къде съм.
— Не. Къде си?
— Няма нужда да знаеш.
— Да бе, добре. Какво си направил? Ти ли изпотроши баровете му?
— Не всичките. Каза ли му, че искаш да се срещнеш с него в седем?
— Да. Той настояваше да се видим незабавно.
— Не преди седем.
— Да, да, не се притеснявай. Казах му за седем.
— Къде ще се срещнете?
— В някакъв шибан ирландски бар, къде другаде?
— Добре, Сам, преди да идеш на срещата с него, ела да се видим в шест и половина. В „Мълхоланд драйв“.
— Къде е това?
— На Шейсет и трета улица и Трето авеню.
— Добре.
— Погрижи се да не те проследят хората на Кели.
— Няма начин. Колко от заведенията му успя да опустошиш снощи?
— Три.
— И с каква цел?
— Да ги държа в напрежение. Виж, искам да те помоля за още една услуга.
— Каква?
— Познаваш ли някого в Министерството на вътрешните работи? Някой от шефовете, на когото имаш доверие?
— Какво искаш от него? — попита Зитър.
— Да арестува няколко корумпирани ченгета.
— Моята дума не е достатъчна. Имаш ли някакви доказателства?
— Добре, забрави за това. Така или иначе нямаме достатъчно време. Просто ела на срещата с мен в шест и половина.
— Ще дойда — отвърна детективът и затвори.
Девлин най-после реши да се опита да се изправи. И после да ходи. Лявото му коляно отново се движеше трудно и го болеше. Хълбокът му жестоко пареше. Коленете, глезените, дланите, раменете и всичките му стави като че ли не искаха да му се подчиняват. Ставаше прекалено стар за такива поражения. Няколко сантиметра по-навътре и тазът му щеше да се пръсне като стъкло.
Но продължи да се движи и да се бори с болката. Застана под душа и остави горещата вода да попие в него и малко да го пооблекчи. Когато се изкъпа, вече се движеше почти нормално. Облече последните си чисти дрехи и отиде в дневната на апартамента. Пони седеше на обичайното си място до прозореца. Сюзън четеше „Ню Йорк Таймс“ на дивана.
Младежът стискаше ръката си в скута. Девлин забеляза, че дясната му скула е подута и че по кокалчетата на ръката му има засъхнала кръв. Иначе изглеждаше спокоен и бодър.
В стаята струяха слънчеви лъчи и осветяваха мъничките прашинки във въздуха. Девлин бе чел някъде, че по-голямата част от праха всъщност представлява микроскопични останки от далечни планети. За миг се почувства така, сякаш не е на мястото си, сякаш напълно се е отклонил от обичайната орбита на нещата. Не можеше да си представи по-странна двойка в обляната от слънце дневна в „Карлайл“. Сюзън — суровата красавица. Напрегната, уязвима, руса. Джеймс — смугъл, красив, млад, силен, видимо неподдаващ се на чувства. И тримата бяха попаднали в ситуация, от която можеха да излязат с още повече опасности и кръв.