Девлин влезе и се озова в тясно фоайе, дълго колкото ширината на офиса. До стената от ляво бяха подредени три стола, тапицирани със зелен плюш. Подът беше покрит с линолеум, който имитираше плочки. Беше също зелен на цвят.
На малка табелка пишеше, че посетителите се приканват да натиснат звънеца и да изчакат.
Девлин изпълни инструкциите и се настани на един от зелените столове. Забеляза, че към него от тавана е насочена камера.
Почака пет минути, стана и отново натисна звънеца. След още пет минути пред него застана петдесет и пет — шестдесетгодишен мъж. Изглеждаше като изсечен от голям каменен къс. Беше нисък и набит. Косата му беше късо подстригана и силно прошарена.
— Вие ли сте Девлин? — попита мъжът.
Девлин потвърди:
— Да.
Сам Зитър му подаде ръка.
— Току-що говорих по телефона с Фридман. Вие май си падате чешит. Заповядайте.
Девлин никога не се бе възприемал като „чешит“. Той последва набития мъж навътре в офиса. Зитър беше облечен със зелено спортно сако и кафяви панталони. Носеше закопчана догоре тъмносиня риза, но без връзка. Девлин се зачуди дали човекът не беше далтонист.
Кабинетът на Зитър беше чист, спретнат и подреден. На бюрото му нямаше купчини папки и документи. На пода имаше килим. Мебелите бяха стари, но не овехтели.
Сам Зитър настани немалкото си килограми на един директорски стол с висока облегалка зад голямо бюро и се обърна към Девлин:
— Седнете. Кажете, с какво мога да ви помогна.
— Какво ви е казал Дейвид?
— Не спомена нищо за проблема ви. Само ми разказа за вас. Обичам да знам биографията на хората, с които си имам работа, стига да е възможно. А вашата биография си я бива. Цели шест месеца ченге в Ню Йорк. После във военната полиция във Виетнам. Следват тайните служби. А сега сте в някаква охранителна организация на Източния бряг. „Пасифик Рим“, така каза Фридман.
— Да.
— Чувал съм за тях. Шефът е азиатец.
— Да.
— Кажете ми, защо напуснахте полицията само след шест месеца служба? Били сте първенец на випуска и така нататък.
— Не исках да бъда просто патрул. И нямах желание да се отнасят с подозрение към мен заради това.
Зитър повдигна месестите си рамене.
— Звучи доста крайно.
— В онези дни бях склонен да се ръководя от принципа „или всичко, или нищо“.
— Така изглежда. Може би сте си спестили доста скърби.
— А вие защо напуснахте?
Сам Зитър отново сви рамене.
— Бях от друго тесто.
— До какъв ранг достигнахте?
— Лейтенант. Детектив.
— Доста добре.
— Горе-долу възмездява годините, които вложих в това.
— С какво се занимавате?
— След патрулната служба се заех с кражби с взлом и разбити сейфове. За няколко години. После с убийства. Озовах се в десети участък.
— Поделението на Коджак от филма.
— Точно така. Знаете ли, че се случваше да ни връхлетят японски туристи, които искат да се срещнат с Коджак?
— Чувал съм.
— Вярно е. Както и да е. Какъв ви е проблемът, господин Девлин? С какво мога да ви бъда полезен?
Девлин бързо му разказа за изчезналия си брат. Зитър го слушаше със сключени вежди. Сложи си чифт очила за четене и нахвърли някакви бележки. После захвърли очилата и химикалката на бюрото. Девлин си помисли, че с тези навици сигурно сменя по няколко чифта очила годишно.
Когато Девлин завърши разказа си, Зитър попита:
— Значи сте го регистрирали като изчезнал при ченгетата, но искате и аз да се намеся.
— Не мога да чакам полицията. Искам колкото се може по-скоро да намеря брат си и не мога да свърша всичко сам. Трябва ми някой, който да провери на място болниците и хотелите. Направих каквото можах по телефона. Но може да е бил приет в някоя болница като пациент с неизвестно име. Единственият начин, по който мога да се уверя със сигурност дали е така, е някой да отиде и да провери.
— А вие какво ще правите?
— Ще се върна в онзи бар, където го оставих, и ще започна разследването си оттам.
Зитър поразсъждава над това известно време, но не направи коментар. Сложи си очилата и погледна бележките си.