Сюзън незабавно беше установила пълен контрол над Дарил като загрижена по-голяма сестра. Беше отвела Дарил направо в болницата.
Часове преди да пристигне Девлин, Сюзън бе събудила дежурния лекар и го беше притискала, убеждавала и молила, докато Дарил не бе приета, снимана на рентген и подготвена за операция. Лекарят вече бе готов да й обещае какво ли не, но тя го накара само да се закълне, че ще направи всичко, за да излекува ръката на Дарил.
Операцията продължи четири часа. Когато се събуди, Дарил видя, че Девлин и Сюзън стоят до леглото й и се разплака.
Девлин остана неподвижен, докато Сюзън я галеше по косата и я утешаваше.
— Всичко е наред, Дарил — постоянно й повтаряше тя, — всичко е наред. Докторът каза, че ръката ти ще се оправи. Всичко е наред.
Най-после Дарил се успокои. Девлин се приближи до леглото. Сюзън го погледна, после погледна Дарил и без да каже нищо, излезе от стаята.
— Изглеждаш уморен — рече Дарил.
— Уморен съм.
— Благодаря ти, че ме спаси.
— Благодари на Сюзън. Без нея нямаше да успея. Съжалявам, че те въвлякох. Трябваше да те скрия някъде, докато всичко свърши.
— Не. Не. Ти се опита. Предупреди ме. Просто се радвам, че ме спаси. Не можех повече да издържам.
— Всичко свърши.
— Дали онзи тип няма отново да ме безпокои?
— Не. Никога. Никога повече.
— Ами другият, който ми счупи пръста?
— Всичко свърши, Дарил.
Тя затвори очи за миг и като че ли се готвеше отново да заспи. После погледна към Девлин. Хвана ръката му и каза:
— Джак, някак си трябва да забравя всичко това. Нищо не трябва да ми напомня за него. В момента просто искам да ти кажа сбогом. Не мога да направя друго. Може би по-късно, много по-късно, но не и сега. Става ли?
Девлин сведе очи към нея, преди да отговори. Изглеждаше крехка, слаба и уязвима. Беше се сблъскала с онова, което съществуваше под приятната повърхност на обществото и не искаше повече да е част от него. Тръпката бе угаснала. Отдавна.
Той стисна здравата й ръка.
— Ще стане така, както искаш. Но не ми казвай сбогом. Ще те оставя. За колкото искаш време. Но ще се видим отново. Дължа ти прекалено много.
Дарил се усмихна, кимна, затвори очи и потъна в целебен сън. Девлин пусна ръката й и излезе от стаята.
Сюзън седеше в чакалнята в края на коридора. Пушеше трети пакет „Парламент“.
Тя извади цигарата от устата си и го посрещна.
— Сега какво?
— Ще поостанеш ли при Дарил известно време?
— Да.
— Държа се чудесно с нея.
— Изпитвам истинска загриженост. Онзи шибан звяр Уекслър… Направо не е за вярване.
— Уекслър е мъртъв.
Сюзън млъкна и го зяпна.
— Ти ли го уби?
— Има ли значение кой е натиснал спусъка?
— Наистина ли е мъртъв?
— Да. Съвсем мъртъв.
— Хубаво. Радвам се, че не е между живите. Не го заслужаваше. Няма ли да ми кажеш какво се случи?
— Не.
— Добре ли е Джеймс?
— Да. Нищо му няма.
— Какво ще прави сега?
Девлин сви рамене.
— Просто ще продължи да си бъде Джеймс. Всичко свърши.
— Всичко свърши…
— Да.
— С мен също ли?
— Не, с теб не е свършило.
— Защо? Искаш да останеш и да се погрижиш за мен ли?
— Сама можеш да се грижиш за себе си.
— Наистина ли смяташ така, а?
— Да. Така смятам.
— Е, предполагам, че ще разберем.
— Предполагам, че да.
— Кога? — попита тя.
— Какво означава това „кога“?
— Кога ще разбереш дали мога да се грижа сама за себе си?
— Ти кажи.
— След шест месеца.
— Добре. Шест месеца.
— Как ще ме откриеш?
— Ще те потърся в телефонния указател.
— Под какво име? — попита Сюзън.
— Ферленгети.
Тя се усмихна и двамата се прегърнаха. Силно. После Девлин се обърна и излезе от болницата. Беше прекарал достатъчно време в болници.
Прибра се в апартамента в Сохо и телефонира в „Пасифик Рим“. Докладва на Уилям Чоу, поговориха за това как адвокатите ще се справят с разследването и се разбраха да се срещнат в Хонолулу след два дни.
Спа в продължение на петнайсет часа, почисти апартамента, събра си багажа и взе самолета до Бостън. Нае автомобил и пристигна в Тръроу в Кейп Код точно по залез-слънце. Джордж седеше на верандата на голяма дървена къща с изглед към плажа.