Изкривените му от алкохола спомени му казваха, че заведението се намира някъде на номер седемдесет. Така че той тръгна по източната страна на Второ авеню, като започна от 69-а улица. Барът се оказа чак на 82-а улица. Казваше се „При О’Калахън“. Беше по-изискан вариант на ирландски бар — тъмно дърво, месинг и мрамор. Дървени столчета край бара, дървени сепарета, трици, покриващи дървения под. Вътре имаше две сервитьорки, които поднасяха храна и напитки на хората, седнали в сепаретата отпред, както и на двама души, настанили се на една от масите в дъното на помещението. Зад бара се трудеха двама бармани. Единият се грижеше за клиентите, а другият подаваше напитки на сервитьорките.
Беше десет вечерта и заведението беше пълно.
Това не попречи на Девлин да подложи на разпит бармана, когото позна от предишната вечер. Усмихна му се и попита:
— Как се казваш, барман?
Винаги готовият да се усмихне млад ирландец с буйна кестенява коса му протегна ръка и каза:
— Брайън, сър. Добър вечер.
Девлин стисна ръката му.
— Здравей, Брайън. Вчера вечерта бях тук. Късно.
Барманът заговори със силен ирландски акцент.
— Да, сър, помня ви. Наистина беше късно. Бяхте с един едър господин. Той играеше на стрелички с някои от момчетата.
— Да. Това беше брат ми.
— Аха.
— Помниш ли по кое време си тръгна?
Някой си поръча питие, барманът се извини и се извърна, за да обслужи клиента си. Девлин търпеливо го изчака да изпълни още три поръчки. Когато ирландецът се върна, се извини отново. Девлин се зачуди защо беше толкова учтив. Човек, който работи в нюйоркски бар в пиковия час, не дължи никому много от времето си.
— Та значи, нека да помисля… Кога си тръгна брат ви ли? Не съм много сигурен, но вече бяхме пред затваряне.
— В четири ли затваряте?
— Да, но ако върви слабо, затваряме след един или два. Брат ви си тръгна точно по времето, когато щях да помоля останалите от играещите да приберат стреличките.
— Значи са си завършили играта?
— Да. Точно така. Да ви кажа, доста се бяха понаквасили. След като си свършиха играта, им казах, че трябва да затварям. Освен тях нямаше други клиенти.
— Всички заедно ли си тръгнаха?
— Дали си тръгнаха всички заедно? Ами да, предполагам. Не мога да кажа със сигурност. Всички излязоха горе-долу по едно и също време. Не знам дали са останали заедно. Не мисля, че щяха да намерят много отворени барове по онова време на нощта, ако са искали да продължат да пият.
— Към колко часа беше?
— Колко часа ли? Ами сигурно към три. Когато затворих и си тръгнах, беше близо три и половина.
— Благодаря, Брайън.
— На вашите услуги. Искате ли нещо за пиене?
— Чаша сода.
Девлин седеше и отпиваше от содата си. Опитваше се да разбере защо не харесва бармана. Беше твърде любезен. Твърде често повтаряше въпросите му, преди да отговори, което беше един от похватите, които лъжците използват, за да печелят време. Девлин хвърли поглед на часовника си. Беше 10:45. Следващата му стъпка беше или да изчака да се появи някой от играещите на стрелички предишната вечер, или да тръгне да проверява по другите барове в района.
Изпи си содата, остави пет долара на тезгяха и тръгна да си ходи. Точно в този момент влезе Дарил Остин. Носеше сини дънки, боти от мека кожа и зашеметяваща бяла риза. Девлин имаше чувството, че нарочно се е облякла толкова обикновено, но на нейното тяло дънките и бялата риза изглеждаха секси и елегантно. На врата си имаше проста перлена огърлица, а бялата риза беше разкопчана толкова, колкото да разкрие леко горната част от прекрасния й бюст. Тя тръгна право към Девлин, сякаш се бяха уговорили да се срещнат.
— Чудех се дали ще се върнеш тук тази вечер.
— Не очаквах да те видя.
— О-о. Пък аз си помислих, че си дошъл заради мен.
— Ъ-ъ, не.
— А защо тогава? Аз дойдох заради теб.
Девлин не отговори.
— Хей, Девлин, какъв е проблемът? Мисля, че тази сутрин се разделихме в доста добри отношения. Брат ти прибра ли се благополучно вкъщи?
— Не.
— Не ли? Какво се е случило?
— Не знам. Затова съм тук. Опитвам се да го намеря.
— Господи, това е ужасно.
— Познаваш ли някой от мъжете, с които вчера той мяташе стрелички?