Тя замислено се намръщи, после лицето й се проясни.
— Да, всъщност познавам един. Казва се Ричард Майснер. Често идва тук. Забавно човече. Развеселява ме, защото винаги разиграва вариации на една и съща тема — сваля ми се, а като види, че не му обръщам внимание, почва да се преструва, че това е моят начин да му се слагам. Невъзможно е да не се разсмееш. Той дори го направи една вечер, когато бях с Бил. Вероятно си мисли, че никой няма да го удари, защото е твърде дребничък.
— Бил бившето гадже ли е? — попита Девлин.
— Да.
— А този Майснер да ти е давал телефонния си номер?
— Около петдесет пъти. Пишеше го на салфетки, но аз ги изхвърлях.
— Номерът му вписан ли е в телефонния указател?
— Можем да проверим. Мисля, че каза, че живее някъде около 50-а улица. Ще звънна на „Справки“.
Девлин се загледа след нея, докато тя се отдалечаваше към телефонните автомати в дъното на бара. Рошавата й коса стигаше до средата на гърба й. Дънките стояха идеално на дългите й крака и на закръгленото й дупе. Девлин забеляза, че не беше единственият в бара, който я гледа.
Тя се върна бързо. Седна на едно от високите столчета до Девлин и обяви:
— Майснер каза, че ще дойде след петнайсет минути.
— Не те занасяше, нали?
— Не. Разбра, че говоря сериозно.
Девлин се намръщи, но не каза нищо. Махна с ръка, за да си поръча още една сода.
— Какво има? — попита Дарил.
— Не съм сигурен, че искам да се замесваш в това.
— Защо?
— Не знам.
— Нали не си ядосан, че дойдох да те потърся тази вечер?
— Не. По-скоро мисля, че се радвам. Спести ми време, като намери един от мъжете, с които брат ми беше снощи.
— И как така не чух поне едно „благодаря“?
— Благодаря ти.
— Не ми звучиш много благодарен.
— Виж, съжалявам. Мисълта, че нещо може да се е случило на брат ми, направо ме побърква.
— А ти какво мислиш, че се е случило?
Въпросът й сепна Девлин. Дори Зитър не беше толкова директен.
— Откъде си, Дарил? — внезапно попита Девлин.
— От Питсбърг, защо?
— Не ми звучиш като нюйоркчанка.
— Да не би да избягваш отговора?
— Да.
— Девлин, да не си ченге или нещо такова?
— Какво те кара да ми задаваш такъв въпрос?
— Не знам, звучиш като човек, който и преди е минавал през подобно нещо.
— Не съм ченге. Може да се каже, че съм „нещо такова“. Работя за частна охранителна фирма на Източния бряг. Да, минавал съм през подобно нещо и преди.
— Частна охранителна фирма? Какво е това? Нещо като детективска агенция ли?
— Нещо такова.
— Съжалявам за гадостите, които ти се струпаха. Баща ти, брат ти… Просто исках да помогна.
— Знам, благодаря.
— Можеш да ме черпиш една бира, докато чакаме.
Девлин й поръча бира, а за себе си още една сода. Майснер се появи скоро. Беше нисък и мършав, със зализана назад тъмна коса. Носеше бяла риза и яркожълти бермудки, които му бяха твърде големи. Вървеше с наведена глава и леко залиташе при всяка стъпка. Приближи се към Дарил и сложи ръка на рамото й.
— Привет, Дарил, миличка.
Дарил слезе от столчето си край бара. Беше с цяла глава по-висока от Майснер. Той погледна към Девлин, който също се беше изправил, и каза:
— Не си ме привикала тук, та този гигант да ми разкаже играта, задето ти трових живота, нали?
— Не, Ричард, наистина имаме проблем — отвърна Дарил.
Девлин се представи и попита Майснер дали има нещо против да поговорят на някоя маса в дъното на ресторанта.
— Готово. Както кажеш, господин великански.
Тримата се настаниха край една маса. Веднага щом седнаха Девлин се постара да предразположи Майснер.
— Съжалявам, че ви накарахме да дойдете, но имам неприятности. Дарил беше така любезна да ми помогне, а сега бих искал да помоля и вас за съдействие.
Майснер се опита да изрази съпричастие.
— Няма проблеми. За какво става дума?
— Снощи бях тук с брат ми. Беше късно. Спомняте ли си едрия мъж, с когото играхте на стрелички?
— Ъ-ъ, да. Това брат ви ли беше?
— Да.
— Симпатяга.
— Благодаря.
— Вие си тръгнахте, а той остана тук да играе.
— Точно така. Тръгнах си преди него. — Майснер хвърли на Дарил бърз кос поглед, за да й покаже, че му е известно с кого си бе тръгнал Девлин. — Проблемът е в това, че брат ми е изчезнал.