Девлин знаеше, че трябва да се махне от улицата, преди да е загубил контрол над действията си. В този момент гневът го изпълваше с такава сила, че би могъл да помъкне бармана с една ръка. Хвана го през кръста и прехвърли лявата му ръка през рамото си. Обърна се и закрачи по улицата, като търсеше такси. Вдигна ръка и спря едно.
Девлин затръшна вратата на таксито с лявата си ръка и в същото време с такава сила заби десния си лакът в гръдната кост на бармана, че едва не я счупи. Звукът от затръшващата се врата заглуши удара. Ирландецът не помръдна повече. Беше в безсъзнание.
Девлин даде на шофьора адреса на апартамента, където беше отседнал.
Девлин седна в хола и зачака подходящия момент. Беше оставил бармана в една малка стая в дъното на апартамента. Нещастникът още не бе напълно в съзнание, когато Девлин го настани на един стол с висока облегалка, събра ръцете му отзад и обви китките му със скоч. После по същия начин привърза глезените му към краката на стола.
В стаята нямаше други мебели, освен стола и една маса на около половин метър от него. На нея бяха подредени вещите на бармана — ключове, пари, бележник с адреси. На стената зад масата бяха окачени ксерокопия на всички негови документи — шофьорска книжка, издадена от щата Ню Йорк, зелена карта, профсъюзна карта. На масата имаше също едно затворено дипломатическо куфарче.
Девлин се чувстваше смъртно уморен. Единият час сън у Дарил не беше достатъчен. Погледна си часовника. Беше четири без десет сутринта. Едно никакво време, за да започнеш работа.
Девлин знаеше, че барманът го беше излъгал. Знаеше, че ще продължи да го лъже, ако има възможност. За Девлин беше аксиома, че хората ще го лъжат. А в този случай не разполагаше с достатъчна информация, за да провери докъде се простира истината. Практически нищо не знаеше, но трябваше да открие истината. Трябваше да открие брат си.
Девлин стана. Имаше само един начин да се свърши тази работа. И никак не му харесваше. Отиде до малката стая. Барманът вдигна глава, погледна го и каза:
— Това сте вие!
Девлин пристъпи към него и незабавно го зашлеви. Барманът понечи да вика и Девлин го зашлеви по другата буза, този път по-силно. Ирландецът тръсна глава и изхрачи кръв на пода.
— К’во си мислиш, че правиш, бе копеле?
Девлин клекна пред него и го погледна право в очите. Насочи пръст към него и заговори много тихо:
— Спри да дърдориш. И да не си посмял да ми задаваш въпроси. Дръж си плювалника затворен и слушай. Слушай много внимателно или ужасно ще те заболи. Тук сме само аз и ти. Няма ченгета, няма приятели, няма адвокат. Няма шанс някой да те открие и да ти помогне. Единственият начин да излезеш оттук здрав и читав, е като ми кажеш пълната истина. Веднъж вече ме излъга. Не го прави пак. За пръв и последен път те предупреждавам.
Девлин погледна в очите на бармана. Искаше да види страх. В тях се четеше гняв и объркване. Но страх? Още не беше сигурен.
Стана, обърна се с гръб към бармана и погледна към шофьорската му книжка, поставена на масата. Пълното име на мъжа беше Брайън Макгинти. Живееше на 98-а улица, номер 340. Отново се обърна към него.
— Кой, по дяволите, си ти бе? Да не си луд? — викна Брайън.
Девлин промърмори нещо. С нежелание се обърна към масата и отвори дипломатическото куфарче. То беше пълно с всякакви неща — и нито едно от тях не бе подходящо за дипломатическо куфарче. Девлин изкара една малка кръгла гъба и руло скоч. С изненадваща бързина се озова зад бармана. Макгинти нямаше време да се озърне, когато Девлин внезапно дръпна главата му назад и така го принуди да си отвори устата. Пъхна гъбата в нея и без да пуска главата му, залепи със скоч устните му. Отново се върна до масата, хвърли скоча в дипломатическото куфарче и взе една желязна тръба, с дължина около тридесетина и диаметър около два сантиметра.
Девлин отиде до стола и без секунда колебание удари с тръбата десния пищял на бармана.
Гъбата и скоча позаглушиха крясъка.
Девлин ловко прехвърли тръбата в ръката си и я заби перпендикулярно в лявата коленна капачка на Макгинти. Тялото на Брайън бе разтърсено от болка. Девлин пъргаво се измести и хубавичко удари с тръбата дясната, а сетне лявата китка на Макгинти.
Никой от ударите не беше достатъчно силен, за да предизвиква счупване, но болката беше ужасна. Барманът крещеше в гъбата и скоча.
Девлин отново се приведе пред него. Прехвърли тръбата в лявата си ръка и допря десния си показалец до устните, за да му покаже да млъкне. Сълзи се стичаха от очите на Макгинти. Отне му няколко мига, но успя да спре да крещи.