Когато барманът млъкна, Девлин се пресегна и дръпна скоча от устата му. Скочът обели слой кожа от устните на Макгинти, което прибави допълнително количество болка, но барманът не изкрещя.
Девлин не извади гъбата от устата му. Приведе се по-близо и отново заговори, като държеше тръбата пред очите на Макгинти, за да подчертае думите си.
— Още веднъж ти повтарям. Кажи ми истината и няма да те нараня. Ако не го направиш, ще почна отново. И дълго-дълго няма да спра. Ще почна да чупя кости, приятелю. И ако си мислиш, че сега те боли, почакай да видиш какво е, като ти строша китката и почна да я почуквам.
Девлин изчака заплахата да проникне в съзнанието на бармана и да позволи на яростта му да се поукроти. После изстреля първия си въпрос:
— Сега разбираш ли какво ти казвам, по дяволите?
Макгинти кимна. Този път Девлин видя страха, притаен в очите му. На чатала на бармана се появи малко мокро петънце. Той някак успя да спре точно преди да се подмокри.
Девлин стана и измъкна гъбата от устата му. Обърна се пак към масата и пусна тръбата в дипломатическото куфарче. Взе папка с хартия и химикалка и се извърна към бармана. Облегна се на ръба на масата, изчака малко и тихо попита:
— Готов ли си?
— Да — изхриптя Макгинти.
— Добре. Как се казваха двамата мъже, които снощи играха на стрелички с брат ми?
— Ъ-ъ, Ричи…
— Знам му името. Ричард Майснер. Искам имената на другите двама.
Макгинти примигна и изглежда се предаде на съдбата си.
— Казват се Шон и Били Маккей.
— Братя ли са?
— Да.
— Къде живеят?
— В „Уошингтън Хайтс“. Мисля, че на 168-ма улица. Кълна се, не знам адреса. Никога не съм ходил там.
Девлин забеляза, че ирландският акцент на бармана почти беше изчезнал.
— Как им е телефонът?
— Не съм сигурен.
— На какъв номер им звъниш, за да им кажеш да дойдат в бара?
— Мисля, че е номер на пейджър. 555-2…
— Хайде сега — каза приятелски Девлин.
— Мисля, че е 555–228.
— Мислиш, така ли?
— Този е номерът.
— Каква е далаверата?
— Различно. Понякога използват играта на стрелички. Ако могат да накарат някой да играе на големи суми, карат така. Ако не успеят да го убедят, почват да наливат човека. На тях им поднасям питиета с малко алкохол. На хората, с които си имат работа, им сипвам щедро. Обикновено успяват да напият някого дотолкова, че да не знае какво прави. Техният човек си вади портфейла, за да плати напитките. Те го разсейват, взимат му портфейла и му отмъкват повечето пари. Никога не взимат всичките. Никога не пипат мръсно. Обикновено натоварват техния човек на някое такси и плащат на шофьора да го откара у дома. Онзи се събужда на другата сутрин и открива, че повечето му пари ги няма. Някоя и друга стотачка. Може би и кредитните му карти. Нищо особено. Би могъл да ги е загубил. Кой знае. Чиста работа.
— А твоят дял какъв е?
— Десет процента.
— Май не си струва труда.
— Понякога печелят доста добре. Пет-шестстотин долара.
Девлин замълча и остави барманът да се пита дали е повярвал на отговорите му. После — бавно — попита:
— Къде е брат ми?
— Кълна се в Бога, не знам.
— Пак ли ме лъжеш?
— Не, кълна се.
— Значи ми казваш, че тези двамата обират хората на стрелички. Или, ако това не стане, напиват ги и им взимат парите.
— Да. Интересуват ги парите. Никога не използват насилие. Не знам какво се е случило с брат ти. Не лъжех, когато ти казах, че си тръгнаха.
— Че защо им е било да си тръгват?
— Минаваше четири сутринта. Време беше да затваряме. Брат ти не беше достатъчно пиян. Просто си пийваше стабилно, без да стига до крайност. Беше твърде едър, за да му играят игрички, така че сигурно са продължили да го поят още около час някъде другаде. А може и просто да са се разделили с него. Не знам.
— Къде биха го завели, ако са решили да продължат с пиенето?
— Не знам. Вероятно в някой среднощен клуб.
— Къде? В този квартал ли?
— Кълна се, не знам. Из целия град ги има. Дори не съм стъпвал на такова място.
Девлин обърна гръб на уплашения барман и затвори очи. Беше сигурен, че Макгинти му бе казал почти всичко, което знаеше. Но „почти“ не означаваше „достатъчно“.