— По дяволите, Джак, няма за какво да се извиняваш.
— Не е така. Не бях прав.
— Че защо? Ти тичаш насам-натам, работиш. А аз съм закотвен тук със семейството. Как да се виждаме?
— Бих могъл да се обаждам. Кога ти звъннах за последен път?
— Аз също бих могъл да се обаждам. Знам, че си някъде там, ако ми потрябваш. Всичко, което трябва да направя, е да позвъня на оня телефон в твоята фирма и оттам ще те намерят. Къде беше?
— На Големия Кайманов остров.
— Издириха те за по-малко от час. Пак бих могъл да го използвам. Какво, по дяволите, правеше на Големия Кайманов остров?
— Нещо като ваканционна командировка.
— И какво правеше? С какво се занимава твоята фирма?
— „Пасифик Рим“ ли?
— Да. Какъв й е бизнесът?
— Преди подобни организации ги наричаха детективски агенции. Сега им казват охранителни фирми. „Пасифик Рим“ има много клиенти в района на Тихия океан. Японци, корейци, тайванци. Големи производители на електронно и промишлено оборудване. Също и доста американци.
— А ти какво правиш за тях? — попита Джордж.
Девлин сви рамене, внезапно уморен от всичкото уиски, което беше погълнал.
— Информация. Сигурност. Охрана.
— Харесва ли ти да работиш за чуждестранни клиенти?
— Аз всъщност не работя за клиентите, а за шефа на фирмата. Умен е, честен е и е корав.
— Кой е той?
— Казва се Уилям Чоу. Срещнах го във Виетнам. Завеждаше службата по доставките към ЦРУ. Имаше си собствени самолети, камиони, мрежа. Беше човек в сянка, никой не знаеше за него, но той познаваше всички и всичко.
— Призрак, значи.
— Нещо такова, но вече не е. Има си собствена организация. Стигнеш ли определен етап, трябва да имаш някаква организация зад гърба си.
— Защо напусна тайните служби?
— До гуша ми дойде от правила и разпоредби. И в армията е така. Имат страхотна власт, Джордж. Невероятни ресурси. И тогава някъде някой бюрократ взима политическо решение и всичко отива по дяволите.
— Не само там се случват такива неща.
— И в твоята фирма ли?
— Разбира се.
— Коя беше тя, „Бристол Майерс“?
— Сега е „Бристол Майерс Скуиб“.
— Имало е сливане?
— Да, като навсякъде.
— И какво работиш там, Джордж?
— Информация. Сигурност. Охрана.
Девлин се позасмя. Потърка лице, за да проясни малко съзнанието си.
— Ох, Джордж, трябва да се виждаме по-често. Дори не знам какво работи родния ми брат. На теб също не ти беше известно как точно си изкарвам прехраната.
— Ще ти бъде скучно, ако седна да ти разправям, а пък всичко, което правиш, е тайна.
— Хм. — Девлин се загледа в първите звезди, появили се на изток и пак се обърна към брат си. — Мама си отиде. Татко също. Сега сме само двамата, Джордж.
— Май е така. — Джордж замислено отпи от бутилката уиски. — Ще се връщаш ли в Лос Анджелис?
— Скоро.
— В Манхатън ли си отседнал?
— Да. Ще остана още няколко дни, предполагам. Живея в апартамента на фирмата.
Джордж погледна към брат си.
— Какво си се умислил такъв? — Пресегна се, положи голямата си длан върху ръката на Джак и каза: — Знам, че си там. Ти знаеш, че съм тук. Ти си имаш твой живот. Аз — мой. Всичко е наред.
— Знам, че е наред. Знам. Имаш хубав живот, Джордж. Би трябвало да се гордееш с това.
Джордж отново отпусна глава на облегалката на шезлонга.
— Да, защо не.
— Имаш прекрасни деца. Обичат те, за тях ти си герой. А и Мерилин. Тя е страхотна.
— Семейството ми е като милиони други, Джак.
Девлин вдигна бутилката от моравата и си помисли колко мек бе станал гласът на брат му.
— Предполагам, че е така, Джордж. — Джак смукна една изгаряща глътка и погледна към брат си. — Последният мохикан, Джордж.
Джордж обърна глава към него.
Внезапно Девлин се изправи.
— Хайде, Джордж, да се омитаме оттук. Ще те водя на вечеря.
— По дяволите, краката не ме държат.
— Дрън-дрън. Давай да се чупим от тоя двор и да направим заедно нещо различно от това проклето погребение.
— Погребението свърши, Джак.
— Не и докато съм тук. Няма да ти позволя да ми стиснеш ръката, да ме потупаш по гърба, да ми обещаеш, че ще поддържаме връзка и да ме напъхаш в някое такси. По дяволите, ще прекараме поне една нощ заедно, далече от всичко това.