Джордж примигна и каза:
— Добре.
Джак поръча кола по телефона. Закле се на Мерилин, че никой от тях двамата няма да шофира и двадесет минути по-късно излязоха със залитане през вратата и се напъхаха в голямата черна кола, която ги чакаше на алеята пред гаража на Джордж.
Джак заведе брат си в „Палио“ — прочут италиански ресторант на 53-а улица. Изпиха по едно питие в бара на долния етаж, докато чакаха за маса. Вечерята им помогна да изтрезнеят достатъчно, за да се почувстват готови за още един рунд яко наливане. Тръгнаха да обикалят баровете в тази част на града.
Бяха двама зрели мъже, които говореха за един покоен баща, когото дълбоко обичаха и за когото силно тъгуваха. Двама братя, които се препъваха по улиците, без да им пука особено, че на някого това няма да се хареса. Двама определено пияни мъже, които си казваха неща и си даваха обещания, които по-късно може би щяха да признаят, но никога реално нямаше да изпълнят.
И тогава, в третия бар, Девлин видя блондинката. Беше достатъчно пиян, за да не пренебрегне внезапната непреодолима нужда от секс. Искаше да се приближи до нея, да я заведе вкъщи, да й смъкне дрехите и да проникне колкото се може по-дълбоко в нея. Толкова дълбоко, че да избяга от загубата и празнотата.
В хубавата му външност и пияната му откровеност имаше толкова сила и енергия, че когато попита, момичето просто каза:
— Защо не.
Джак се заклатушка към Джордж, който мяташе стрелички с трима мъже. Когато му каза, че си тръгва, брат му отначало придоби объркан и разочарован вид. Но когато посочи към блондинката, Джордж се усмихна, шляпна го по гърба, пожела му успех, а сетне се заслуша внимателно в указанията, които Джак му даваше, докато му оставяше ключовете и му описваше как да стигне до студиото.
В ярката утринна светлина споменът за голямото, усмихнато, пияно лице на Джордж преследваше Джак. Накара таксиметровия шофьор да побърза по Второ авеню.
Входната врата на сградата, където беше отседнал, беше отворена през деня заради офисите на първите два етажа. Системата за сигурност започваше от асансьора. Всеки етаж си имаше ключ. Джак бе казал на Джордж да остави седмия етаж отключен. Така асансьорът щеше да го отведе до неговия етаж, а Джордж щеше да скрие ключовете от апартамента под изтривалката.
Слезе от таксито, мина през отворената външна врата и влезе в асансьора. Натисна копчето за седмия етаж и в същия миг видя, че етажът е заключен.
— По дяволите.
Излезе от асансьора и погледна към тавана на преддверието, сякаш можеше с поглед да проникне до седмия етаж. Представи си как Джордж спи като пън в леглото му.
Излезе от малкото преддверие и зави наляво по Източен Бродуей. Часовникът му показваше девет без десет. „По дяволите — помисли си той. — Просто ще трябва да го събудя.“
При третото му позвъняване се включи телефонният секретар. След сигнала Девлин кресна в слушалката:
— Джордж, аз съм, Джак. Събуди се!
Нито звук.
— Хайде, Джордж, събуди се. Заключил си ме отвън. Трябва да ме пуснеш да вляза, Джордж. Хайде, мърдай!
Нито звук.
Девлин обмисли положението. Телефонният секретар е в хола. Джордж е в спалнята. Може би вратата е затворена. Майната му. Извика колкото му глас държи:
— Хайде, Джордж, събуди се!
Някакви хора от отсрещния тротоар спряха и го загледаха. Джак пъхна глава по-дълбоко в телефонната кабинка.
— Джордж!
Нито звук.
Можеше да види своя прозорец на седмия етаж. Изглеждаше много далеч. „Няма никой там — помисли си Девлин. — Какво, по дяволите, да правя сега?“
3.
Към девет часа Мерилин Девлин вече мислеше същото. Телефонното й обаждане я бе накарало да преживее всичките етапи на тревога, през които бе преминал и Джак. Първо бе направила внимателен опит да събуди братята, после бе креснала гневно на телефонния секретар, а накрая бе започнала да изпитва тревога и объркване.
Накрая реши да седне и да чака. Децата бяха на училище до три часа. Джордж си беше взел почивен ден за след погребението. Не й се налагаше да ходи никъде до три, когато трябваше да прибере децата. И през ум не й минаваше, че нямаше да се види или чуе с Джордж дотогава.
Джак седеше в ресторант „Елефънт енд Касъл“ на Принс стрийт, пиеше си чая и започваше да се дразни от тихата музика — нещо от Моцарт — която звучеше за фон. Не беше докоснал омлета си. Внимателно отхвърли всички логични обяснения, които му минаха през ума. Каквото и логично обяснение да му хрумваше, винаги завършваше с това да се обади в дома на Джордж. Но ако не беше там? Мерилин сигурно ще полудее.