Стана и отиде до платения телефон във фоайето на ресторанта. Трябваше да се обади на справки, за да научи номера на Джордж. Мерилин вдигна при първото позвъняване.
— Да?
— Джак се обажда.
— Къде сте? Поболях се от тревога. От апартамента ти никой не вдига.
Джордж не беше там.
— Знам. Заключен съм отвън.
— Какво стана?
— Дадох ключовете си на Джордж. По едно време се разделихме. Мисля, че е горе и спи. Забравил е да сложи ключовете под изтривалката, за да мога да вляза.
— Какво искаш да кажеш с това, че сте се разделили?
— Виж какво, не се тревожи, Мерилин. Седи си спокойно. Ще извикам ключар и ще вляза. Ще ти се обадя от апартамента.
— Джак, нищо не разбирам. Какво не е наред? Какво става?
— Мерилин, не се безпокой. Ще ти се обадя.
Той затвори телефона преди тя да успее да каже нещо.
Час по-късно ключарят паркира пред сградата. Беше между петдесет и шестдесетгодишен. Рошавата му черна коса беше прошарена със сиви кичури. Беше облечен с панталони цвят каки и евтина риза с къс ръкав. Изглеждаше като човек, видял милиони строшени врати и разбити ключалки.
— Вие ли сте Девлин?
— Да.
— Тежка нощ, а?
— Да.
— И сте си загубили ключовете?
— Точно така.
— Длъжен съм да ви попитам дали имате някакъв документ, удостоверяващ правото ви да влезете в помещението, към което след малко ще открия достъп.
Думите прозвучаха сериозно, но изражението на ключаря подсказваше друго. Това беше изречение проформа, което той изрецитира, за да се подсигури. Девлин извади портфейла си и показа шофьорска книжка и няколко кредитни карти.
— Тая книжка не е издадена в Ню Йорк.
— Това е фирмен апартамент.
Ключарят сви рамене.
— Какво пък, изглеждате ми почтен гражданин. Не се притеснявайте.
— А вие имате ли официален документ? В случай, че някой попита — не се стърпя Девлин.
Ключарят го погледна със смесица от изненада и удоволствие.
— Абсолютно. За деветнайсе години никой не е поискал да ми види разрешителното. Веднъж само ме попитаха какво правя, докато блъсках някаква врата и ровичках по ключалката. А когато им казах, че съм ключар, веднага ме оставиха на мира. Дори не ми поискаха документ.
Той извади един износен портфейл и зарови в едно от отделенията, претъпкано с книжа и визитки.
— Винаги си нося копие от разрешителното. Все си мислех, че някой полицай със сигурност ще ми го поиска, ама това никога не става, а, ето го. Виж го, мой човек — издадено от щата и града Ню Йорк, разрешително да разкатавам фамилията на всяка ключалка, която ми се изпречи на пътя.
Разрешителното беше преснимано на хартия, използвана от копирните машини отпреди петнадесет или двадесет години. Девлин хвърли поглед към дебелия мазен лист. Толкова дълго бе стоял сгънат в портфейла, че ръбовете му никога нямаше да се изгладят. Внимателно го разгъна. Беше попитал само на шега, но сега не би посмял да не го погледне.
Името на ключаря беше Алфонс Летери.
— Е, господин Летери, изглежда ми напълно в ред.
— Дяволски си прав, синко.
Летери измъкна за секунди цилиндричната ключалка на асансьора и ключалката „Медеко“ на вратата. Евтината ключалка над бравата му създаде най-много затруднения. Бургията взе да върти целия цилиндър и Летери трябваше да откърти целия обков.
Девлин бе принуден през цялото време само да стои и да гледа. Действията на ключаря не бяха дотам интересни, че да погълнат вниманието му, така че той се замисли какво би трябвало да направи, ако брат му не беше вътре — вече знаеше, че нямаше да го намери в апартамента. Дори Джордж не би продължил да спи на целия шум, който се вдигаше при разбиването на ключалката.
След един бърз оглед на апартамента на Девлин му стана ясно, че Джордж изобщо не е стъпвал вътре. Беше 10:48.
Гневът и тревогата сякаш удариха Девлин в стомаха. Бързо отиде до спалнята, където беше телефонът. Лампичката на телефонния секретар сигнализираше, че са оставени съобщения.
Натисна бутона, нетърпелив да чуе гласа на брат си, който щеше да му каже къде е и какво се е случило. Вместо това апаратът изписука и пусна запис на собствения му глас и този на Мерилин.