Това беше денят, в който тя взе твърдото решение никога вече да не позволява да загуби до такава степен контрол над живота си. Бяха й необходими само четири години, за да му отпусне края. Но процесът бе започнал отдавна. Вероятно от момента, в който бе осъзнала, че е толкова необикновено красива, че с подходяща усмивка, повдигане на вежда или втренчен поглед на проницателните си зелени очи, би могла да получи почти всичко, каквото си поиска.
На дванадесет години Сюзън знаеше, че притежава почти плашеща сила върху момчетата. В цялото училище нямаше нито един седмокласник, който би й отказал нещо. Умните й даваха домашните си. Силните й даваха закрила срещу всеки, който би се осмелил да я безпокои.
Сюзън беше от онзи тип момичета, по който момчетата се зазяпваха, без да им пука дали ги виждат. Направо побъркваше горката сестра Мария Агнеса Тереза. Монахинята често я хокаше за дързостта й. Разхлабваше колана на ученическата й униформа, за да не подчертава извивките на тялото й, което беше вече по-пищно и зашеметяващо от фигурите на много жени.
А Сюзън си беше Сюзън, без да влага особени усилия. Възприемаше външността и тялото си такива каквито бяха. Приемаше силата, която притежаваше, без особено да се замисля за нея. Имаше други неща, за които да мисли. Имаше майка си, Мари, която трябваше да блъска робски, понеже съпругът й беше отрепка и рядко се вясваше вкъщи, а когато се появеше, неизменно беше пиян. Имаше сестра си Розали, която беше най-умното дете в училището, но също така беше мършава, нервна и крехка. Имаше и Сесилия.
В онези дни деца като Сесилия не ги наричаха „специални“, „с недъзи“ или „страдащи от синдрома на Даун“. Викаха им монголоиди или просто идиоти.
Сиси никога съзнателно не би причинила болка или затруднения, но дори на дванадесетгодишна възраст Сюзън знаеше, че някой ден някой ще трябва да се погрижи за Сиси.
А Сюзън обичаше Сиси твърде много, за да позволи да й се случи нещо лошо. Обикна я от деня, в който се роди. Тя беше толкова мила. Толкова сладка. Сюзън и Розали си играеха с нея часове наред. В продължение на доста години Сиси си остана дребничка, игрива и забавна. Като маймунка. Като играчка. Като кукла. Сюзън често си мислеше, че само ако Сиси можеше да си остане такава — мъничка и сладка — то винаги щеше да има някой да се грижи за нея и да я обича.
Монахините позволиха на Сиси да учи в „Света Корнелия“ до седми клас. През по-голямата част от времето децата се отнасяха добре с нея. Докато Сюзън беше в училището, никой не се осмеляваше да й се присмива. Ако някой разплачеше Сиси, имаше повече от дузина по-големи момчета, готови да докажат на Сюзън, че никой не би извършил подобно нещо безнаказано. Сиси си имаше свое място в училището и в квартала. След основното училище Сиси остана у дома при Мари. А след като Мари се споминеше… Сюзън знаеше, че на нейните плещи ще легне отговорността да намери място за Сиси.
Вече гимназистка, Сюзън се отнасяше много прагматично към красотата си. Използваше я, за да си осигурява подходящите кавалери. За да попада на най-важните купони. За да се вози в най-хубавите коли. Външността й винаги бе такава, че всяко момче имаше желание да хукне след нея и да започне да я сваля.
Но тя съзнаваше, че това са само детинщини. Знаеше, че някой ден щеше да се наложи лицето й, тялото й, проницателните й очи и лъскавата й коса да изкарат достатъчно пари, за да може да се грижи за Мари и Сиси. Особено за Сиси.
На шестнадесет години Сюзън реши, че най-добре за нея би било да стане актриса. Филмова звезда. Когато сподели с майка си своя план, Мери се отнесе към него като към всичко друго в живота си… просто нещо, което се случва в момента, но скоро ще отмине. Розали искаше да свири в джаз формация, Сиси искаше да лети със самолет, Сюзън искаше да стане актриса.
— Добре — каза Мари. — След като завършиш гимназия и получиш висше образование, за да си намериш добре платена работа, можеш да станеш актриса.
Сюзън бе твърде умна, за да спори. Седна и изслуша майка си, но си знаеше, че ще постъпи както намери за добре.
Сюзън завърши гимназия. След това се записа в Манхатънския общински колеж и Мари й позволи да си наеме апартамент в града. След шест седмици престана да посещава занятия и започна работа на пълен ден.
До януари на следващата година бе успяла да се запише в Американската академия за драматични изкуства на ъгъла на „Мадисън авеню“ и 36-а улица, бе поела живота си в свои ръце и преследваше мечтата си.