Беше твърде късно за Мари или за някой друг да направи каквото и да било, тъй като тя разполагаше със свое жилище и свои пари, и всеки месец, независимо от обстоятелствата, изпращаше по петдесет долара у дома. Дори ако трябваше да живее на консерви, да закъснява с наема и да пере на ръка, тя не пропускаше да изпрати тези пари на Мари и на Сиси.
Мечтата й даваше сили. Изглеждаше толкова лесно. Помнеше точно как се бе почувствала, когато Лойд Кътлър, директорът на Академията, й бе казал, че е била одобрена на прослушването и й бе подал договор за подпис. Договор. Вече бе в редиците на бъдещите звезди. Февруари 1979 година. Оставаше само да бъде заснет филмът, който щеше да й донесе слава.
В деня, когато се записа, беше толкова развълнувана, че трябваше да седне в едно заведение на „Мадисън авеню“ и да изпие чаша кафе. Направо сияеше. Искаше й се да се засмее с глас. Не можеше да спре да се усмихва. Сервитьорката, която й поднесе кафето, подозрително я изгледа.
Мечтите и вълнението изтраяха около два месеца, след което помръкнаха.
Апартаментът й беше на приземния етаж на една стара жилищна кооперация, която се намираше между Лексингтън и Трета улица. Ако човек влезеше за първи път в нея, сградата би могла да му се стори в известна степен дори очарователна. Но ако поживееше няколко седмици в нейния полумрак, чарът се изпаряваше.
А бе трудно всеки месец да се събират парите за наема.
Сюзън работи последователно като сервитьорка, като продавачка в магазините „Марси“ и „Блумингдейл“ и после пак като сервитьорка. Работеше здраво по цял ден. А четири вечери в седмицата ходеше на занятия в Академията.
Не след дълго осъзна, че само ням и сакат не би могъл да изкара онова „прослушване“.
Пък и кой знае защо нейните преподаватели като че подчертано се стараеха да не позволят на Сюзън да си помисли, че е нещо особено. Тя нарочно не подчертаваше външността си пред тях. Искаше да я забележат заради таланта й. Знаеше, че я наблюдават. Знаеше, че се взират в лицето и тялото й, но така и не й се случи нещо по-специално. Сякаш й обръщаха по-малко внимание именно защото беше красива. Изглеждаше като че грозните момичета щяха да станат истински актриси, а тя — евтина водевилна звезда.
Но най-лошото от всичко беше, че никой от съучениците й не проявяваше по-особено внимание към нея.
Посещаваше лекциите. Изтърпяваше упражненията по актьорско майсторство. Но винаги имаше чувството, че плува срещу течението на един постоянен поток от самовлюбеност и егоцентризъм. Никой нямаше и най-малкото желание да обърне внимание на когото и да било друг, защото всички искаха те самите да са в светлините на прожекторите. Всичко това беше много различно за момичето, което винаги бе било център на вниманието, без да полага особени усилия.
Извън Академията, разбира се, на Сюзън Ферленгети й отдаваха дължимото. Извън Академията бяха мъжете и това бе едновременно спасение и проклятие за Сюзън.
В ресторантите, където работеше, й се сваляха собствениците, барманите и сервитьорите. Понякога и клиенти. В магазините ухажори й бяха началниците на отдели и мъжете, които пазаруваха на щанда й. Мъжете, които най-усилено се опитваха да изкопчат от нея обещание за среща, докато ги обслужваше, бяха или най-забавните, или най-досадните. Началниците обикновено най-много ги биваше в това да й предлагат най-добрата храна. А с колегите неизменно беше най-зле.
През онази първа година Сюзън внимателно подбра трима мъже, с които излизаше постоянно. Единият беше Уилям, заможен женен мъж, който й купуваше най-добрата храна, много дрехи и от време на време бижута. Понякога се случваше да я изведе извън града за уикенда. Вторият беше Ричард. Беше най-красивият мъж, когото някога бе виждала. Тя направи първата крачка. Бе го забелязала, докато вечеряше сам, четейки книга. Ричард се оказа хомосексуален, което се оказа облекчение. Нямаше нужда да спи с него, а същевременно той винаги бе готов да й прави компания. От него научи много повече, отколкото от който и да е мъж, с когото бе излизала. Срещаха се обикновено през съботните или неделните следобеди — време от седмицата, когато Сюзън никак не обичаше да е сама. Ходеха по музеи, галерии, театрални матинета. От Ричард тя се научи как да клюкарства. Как да подбира обекта, как да бъде шик, как да направи точната остра забележка или да смени темата, като подхвърля уклончиви отговори. Той дори я научи как да чете списание „Ню Йоркър“.