— Моля? — опули се Виктор.
— Още не си готов. — промърмори Меф и само фокусник би могъл да проследи похода на ръката му. Виктор падна като подкосен. И заспа.
— Сънувай! — каза Меф. И изчезна.
— Господи! — промърмори Виктор и разтърка очи.
„Да, нека назовем името божие!“ — отвърнаха му невидими гласове.
— Къде съм? — зачуди се той.
Що за сън беше това? Огледа се — гладки облицовани в махагон стени, а върху тях позлатени дръжки. Лежеше върху мекия килим, върху който бе пропътувал толкова много етажи. Етажи?! Толкова много приличаше на съня му, че трябваше да се ощипе за да се увери, че не сънува.
„Още ли се движим нагоре?“ — сепна се Виктор и студена пот обля челото му. „А, къде е… Меф?“
Една малка капка се търкулна по бялото му лице, отдаде дължимото на брадата му, оставяйки тънка мокра ивица след себе си и се понесе бързо надолу — към вечността. Ставаше непоносимо горещо.
„Да, още пътуваме.“ — отвърна му невидим глас. „Докато не признаеш…“
— Какво? — изкрещя Виктор, усещайки как лудостта бавно пъпли по мозъка му. — Какво да призная, о господи… — той зарида и усети как цялята му мъка потъна в шепите му като нежна роса, потъна, завъртя се във водовъртежа на времето и отново се върна там, по-жизнена от всякога.
— Какво става с мен? — попита през сълзи Виктор, знаейки, че няма кой да му отговори на този въпрос, освен… Той самият.
Споменът за съня му го преследваше, като недоловима сянка в нощта, но Виктор отчаяно отказваше да признае, че той съществува, защото това означаваше, че всичко наистина се случваше с него — тук и сега.
Страхът се разпукваше във Виктор както красивата роза окъпана в хладна роса, но какъв страх беше това! Дебнеше го от всеки ъгъл на неговото подсъзнание, шепнеше му, водеше го към неизследвани полета, обгръщаше го в Тръни! О, той беше сънувал този сън. Много пъти — горящ асансьор устремен към небитието. Като жива ракета, нажежена от страстта за живот, готова да се пръсне на хиляди парчета и да обсипе с живото си семе, какво? Светът? Може би. Животът не можеше да се сравнява с нищо освен… със смъртта? Разбира се. Беше толкова просто. Като едно последно пътуване.
ЗАКЪДЕ?
Знаеше какво означава този сън — незадоволени сексуални желания. Беше посещавал няколко сеанса при психоаналитик, преди да осъзнае, че той не може да му помогне. Поривът за живот в него бе по-голям, отколкото Никол можеше да удовлетвори. Тя дори бе престанала да го възбужда.
Вече знаеше къде отива. Надолу.
— Мефистофееел! — изкрещя той. — Луцифер, Нагаш. Господен предател…
— Да? — отвърна Меф съвсем тихо. — Готов ли си да признаеш?
— Какво? — не спираше да ридае Виктор.
— Разочароваш ме. — каза Меф. — Мислех те за по-умен. — той разтърка чело.
Виктор видя тази длан — под белоснежната риза и скъпите ръкавели.Тя беше гладка като китайски порцелан. По нея нямаше никакви линии. Нищо, за което човек може да се гордее или срамува. Нямаше линия на живота — беше бял лист, върху който не е имало и няма да има никакво послание. Дори мъртво родените бебета са били живи, макар и в един безкрайно малък миг. Но, Виктор знаеше, че разликата е огромна. Това същество, никога не беше вкусило от живота. Странно, но Виктор го съжали.
— Е, сега ще признаеш ли? — попита Меф.
Асансьорът продължаваше бесният си ход надолу.
„Долу има страдание“ — сепна се Виктор.
Горещината беше непоносима и той бе принуден да свали панталоните и ризата си. Меф стоеше все така невъзмутим в скъпия си костюм.
— Докога ще пътуваме? — попита с пресъхнал глас Виктор.
— Докато не признаеш. — каза благо Меф. — Този асансьор пътува вечно и колкото по-надолу отива мъките и страданието се увеличават. Жегата също.
„Базово програмиране“ — усмихна се Виктор, макар и вяло. Спомни си ледената ръка, с която се здрависа на партера. „Този тип няма никакви чувства. За него е все едно дали ще се къпе в лава или течен азот.“
— Е, Вик, готов ли си или ти трябва още време?
— Готов съм. — Виктор облиза пресъхналите си устни.
Беше му адски трудно да признае. Никога не го беше правил. Дори и пред себе си. Но, сега беше време. И той го направи.
— Убих, я! Да, точно така. Убих Никол. — крещеше той опиянен от собственото си откровение. Нямаше представа, колко добре щеше да се почуства иначе щеше да го стори много по-рано. — Аз убих Никол, жена ми.
Асансьорът незабавно забави ход. Вратите се отвориха и сториха път за гъстият дим и тежката смрад. Виктор стъпи върху тънката метална платформа, следвайки стрелката. Под него бълбукаше ужасът, знаеше го, но не му пукаше. Вече беше свободен — беше се освободил от греха си.