Антон Радославов
Лихвата е кражба
Част I
Въведение
Дълги години се занимавах с този въпрос, четох различни западни и български икономисти, юристи, философи и богослови, надявах се че е възможно да съществува европейски мислител, който да бъде цялостен и завършен в своя възглед, но нищо подобно не се случи.
Месеци наред бях в Западна Европа и се срещнах с мнозина почтени и мислещи хора, възнамерявайки да издиря нещо повече по въпроса за лихвата и измамата, наречена хартиени пари. Ако ли да бяха много компетентни в областта на професиите си, тези достопочтени господа обясняваха света твърде редукционалистки, без да отчитат наличието на много други действително съществуващи принципи. Ако бяха добре подготвени политици или религиозни проповедници, то пък не бяха познавачи на финансовите и стопански науки. Ако ли пък бяха отлични финансисти, то нямаха разбиране за значението и свойствата на политиката и идеите. Въобще, лесно няма!
По посока към преодоляване на редукционализма вече две десетилетия някакъв ред се опитва да сложи неоевропейската школа на германския философ Пиер Кребс (www.thule-seminar.org), която в последно време вече набира скорост, но засега все още само като мащабен исторически проект.
Успях да се запозная с трудовете на гениални стопановеди като д-р Карл Щайнхаузер и знаменития швейцарец Ханс-Юрген Клауснер, който напук на швейцарските лихвари създаде организацията WEG (www.weg.org), доказвайки и на най-големите скептици, че е възможно да бъде разтърсена из основи сатанинската им лихвено-кредитна система.
Обаче Швейцария днес е всичко друго, но не и свободна страна. Зад високия жизнен стандарт на швейцарците зее огромна пропаст и много скоро те ще плащат скъпо и прескъпо за своето самодоволство, бездушие и високомерие.
Днес „пророкът“ Клауснер продължава своя поход срещу банкерите-лихвари в сърцето на европейския континент — Виена и много скоро идеите му ще завладеят всички европейски народи и света.
Това е така, защото големият въпрос на живота си остава винаги същия — за какъв принцип се бориш, какъв е принципът в името на който съществуваш на тая нещастна земя, както обичаше често да пита големия български културолог Владимир Свинтила.
От автора
Защо лихвата е кражба?
Лихвата е кражба, защото тя не е доход за извършена полезна работа, а възнаграждение за лентяйство. Лихвите не само са нетрудов доход, но преди всичко това са липсващите пари за заплати на работниците, за по-добри условия на труд и т.н. По определение на австрийския стопановед Щайнхаузер парите са мярка за свършена работа и дейността на едни действителни пари се състои в това, те да наблюдават как хората работят, сиреч те би следвало да бъдат средство, а не цел на стопанската деятелност.
Работата на един банкер-лихвар се изчерпва единствено с това да нагласи лихвения си часовник, за да може касата в неговата банка непрекъснато да звъни. За един потънал в дългове „свободен“ предприемач не остава нищо друго освен да намали заплатите на работниците си. Всъщност реалните врагове на работничеството не би трябвало да бъдат „свободните“ предприемачи, а именно банкерите-лихвари, които със средствата на „закона“ (създаван от техни послушни слуги в парламентите) тероризират, а когато решат, докарват и до фалит набелязаната жертва — „свободен предприемач“.
През XIX-ти век един френски радикален реформатор — Пиер Жозеф Прудон, водеше борба за премахване на лихварството и с това печелеше за каузата на социализма много привърженици. Но ротшилдовци и компания с помощта на медийния си слугинаж се погрижиха идеологически водач на социалистическото движение да стане някой, който не представлява опасност за банките им. Този някой беше Карл Маркс. На него бе поверена отговорната задача да отклонява вниманието на работничеството от банките.
Този висш идеолог на комунизма не закриляше експлоатираните, както някои погрешно си въобразяват, а експлоататорите.
За банкерите-лихвари няма по-опасни врагове от свободните предприемачи. За разлика от работниците, които не могат да си позволят да загубят своето работно място, предприемачът не може да бъде изхвърлен през вратата, защото тази врата е на сградата, която му принадлежи. Това важи преди всичко за предприемачите, чиято воля най-мъчно може да бъде пречупена — свободните селяни. Те могат да издържат най-дълго, защото имат в ръцете си средства, от които по никакъв начин не можем да се лишаваме като хора — това са хранителните продукти.
Карл Маркс беше един жалък предател на своето собствено социалистическо движение. За своето предателство той бе щедро възнаграждаван от една банка. И то не от коя да е, а от най-значителната банка на света. Той беше в списъка на получаващите заплата при банка Ротшилд в Лондон. Марксистите взеха на прицел своите „класови“ врагове — предприемачите, от две страни: