„Валутата не можеше да се третира като нещо самостоятелно, като нещо отделно от вътрешното състояние на стопанството, а като неразделна част от общото стопанство, чието общо състояние тя отразява“.
Финансистите на националсоциалистическото правителство стигат до простия извод, че валутата като такава трябва да бъде поставена в услуга на стопанската общност, а не обратното:
„Щом в едно стопанство са налице трудовите сили и суровите материали — разсъждава подпредседателят на Райхсбанк — въпросът за финансирането не трябва да бъде пречка за решаването на стопанските задачи.“
С тази си валутна политика Германия успява да се отскубне от задушаващата прегръдка на банкерите-лихвари, които с финансово-стопанския си бойкот през 1933 г. се надяват в Германия да се развие една нова инфлация. Вместо това, райхсмарката се превръща в най-твърдата и уважавана валута в света, защото нейна основа и стойност става извършената работа в германското стопанство — валутна политика, идентична с тази на американските колонисти от XVIII век. Хитлеровото правителство успява да елиминира негативните последствия от свободното действие на закона за търсенето и предлагането чрез въвеждане на таван за цените на стоките и услугите, а освен това — таван за заплатите на германците. Ето и някои числа дадени от Хитлер в речта му от 20 февруари 1938 г.:
„През 1932 г. целият германски доход (БВП) е възлизал на 45,2 милиарда марки. През 1933 г. той е вече 46,6, а през 1937 е близо 68 милиарда райхсмарки. Промишленото производство през 1932 г. е 37,8 милиарда марки, а през 1937 г. е над 75. В отделните производствени отрасли увеличението е както следва: занаятчийството е дало стока през 1932 за 9,5 милиарда марки, а през 1937 — за 22 милиарда; дребните търговци са продавали продукти през 1932 за 8,7 милиарда, а през 1937 за 12 милиарда марки. До идването на Хитлер на власт безработните германци са били 6,5 милиона души. През октомврий 1937 безработните в Германия са вече 470 000 души. Държавните приходи през 1932 възлизат на 6,6 милиарда марки, през 1937 достигат 14 милиарда, за да надминат през 1938 — 17 милиарда марки. Всяко производство е неразривно свързано и с обработването на сурови материали. Докато в Германия през 1932 са добивани 104,7 милиона тона черни въглища, то през 1937 добивът им е вече 184,7 милиона тона. През 1932 добивът на желязна руда е бил 1,3 милиона тона, а през 1937-ма е вече 9,6 милиона тона. За поддържане и строеж на пътища през 1932 г. в Германия са изразходвани 440 милиона марки, през 1937 — 1450 милиона марки; германските корабостроителници през 1932 са имали поръчки за 22 000 бруторегистъртона, а през 1937 само за цивилното корабоплаване поръчките са за 1 120 000 бруторегистъртона.“
Подобреното материално положение на германския народ и полаганите грижи за неговото здравно закрепване се отразяват и в увеличения брой на ражданията: през 1932 г. в Германия са се родили 970 000 деца, а през 1937 г. — 1 270 000. Гигантската борба, която се разгръща между Хитлер от една страна и банкерите-лихвари от друга, е всъщност борба между две политико-финансови доктрини — лихвено-кредитната на банкерите-лихвари и доктрината за организираната мощ на производителните сили, практикувана в Германия след 1933 г.
Банкерите-лихвари и Втората световна война
„Добре стана, че войната избухна само 6 години след установяване на Хитлеровия режим, а не след 36 години например.“
„Хитлер не желаеше война. Това беше в съгласие с публичните декларации на Хитлер, направени по повод предстоящия конгрес на партията през есента на 1939 г., провъзгласявайки го за «Конгрес на мира».“
Онова, което платените историци и световни медии наричат Втора световна война не може да бъде схванато и разбрано, ако се разглежда откъснато от това, което става преди, по време и след края на Първата световна война. Защото самите банкери-лихвари са в състояние на една постоянна война с народите по целия свят. Определено, следвоенна Германия е била голямо разочарование за световните финансисти и зидари. Тя не се превръща, както те са се надявали, в работилница на тяхната комунистическа революция. Напротив, получава се точно обратното! След 1933 г. Германия става най — голямото препятствие за всякакво по-нататъшно разпространение на комунизма в Европа. И до днешен се налага в световен мащаб гледището, че Втората световна война започнала с умишлено провокирания от Англия въоръжен конфликт между Германия и Полша. Нещата стоят другояче! Със сигурност началото на Втората световна война може да се датира с разгръщането на „гражданската война“ в Испания през 1936 г. Една война щедро финанансирана от банкерите-лихвари, но безрезултатно. Революциите като явление не идват от нищото. Те се организират и направляват от професионални агитатори, които дърпат конците на „революцията“ посредством добре платени терористи. Съществен елемент в испанската комунистическа революция са така наречените международни бригади, съставени от комунисти, авантюристи, криминално проявени елементи и всякаква друга измет. Същите тия по команда обявяват през октомври 1936 г. град Барселона за столица на съветските западноевропейски републики. Плановете им търпят пълен провал благодарение решителната намеса на Германия и Италия, които подкрепят испанския патриот — генерал Франко. Тогава се намират достатъчно храбри и доблестни мъже, които осуетяват банкеро-лихварските замисли, насвиват „революционерите“ и в продължителна борба ги унищожават напълно. След фиаското в Испания банкерите-лихвари започват сериозно да разсъждават върху едно ново световно кръвопролитие. Със сигурност решението за затриване на Германския Райх е взето през 1936 г. Пет години по-късно, през 1941-ва, председателят на „Американската лига за мир“ — Теодор Кауфман, близък приятел и съветник на тогавашния американски президент Рузвелт, пише цяла една книга под надслов: