Стопанинът отвори доста бързо — нисък, набит и леко пълен мъж на около трийсетина години, който малко приличаше на татарин. С брада. С кепе, изтъркани дънки, червена тениска на „Кока-кола“ и бос. Физиономията му беше умна и хитра. При по-внимателно разглеждане се виждаше, че на тениската, с шрифта на „Кока-кола“, беше написано не названието на напитката, а напълно руското словосъчетание „Суки-бляди“17.
— Здрасти — каза Лайк. — Вече втори ден те слушам как свириш. И ето, реших да намина…
— Здрасти. А защо чак сега? Веднага трябваше да дойдеш.
— Нямах водка — вдъхновено излъга Лайк.
— Влизай.
— Само че не съм сам. С приятели съм.
Показаха се и останалите, най-отпред — Ефим и Шведа с пакетите и Рубльов с чайника.
Домакинът обречено махна с ръка и отстъпи в дълбините на апартамента.
Той беше обикновен човек. Без ни най-малки способности на Различен.
Апартаментът на музиканта изглеждаше по-скромно. Далеч по-малък по размери и още не изцяло ремонтиран. Общо взето, нямаше мебели: по средата на стаята с размери приблизително петнайсет на петнайсет метра стояха две внушителни тонколони, усилвател, микрофон на стойка и много очукан, обикновен стол. До стената стояха в редица три хладилника „Bosh“. Останалото пространство в стаята очакваше да го попълнят и облагородят.
— Мда-а — измърмори Ефим, оглеждайки се недоволно. — А къде да сервирам?
— Ами на колонката — невъзмутимо предложи домакина. — Само че постели нещо.
Ефим се зае.
Шведа беше привлечен от китарата, облегната на усилвателя. Не бас-китара — тя лежеше на стола — а обикновена шестструнна електрическа китара. До нея на пода лежеше куплунг.
— През деня репетираме с един приятел — поясни домакина. — Аз най-вече с баса…
— Може ли? — вежливо попита Шведа, сочейки китарата.
— Да, за бога. Сега ще те включа.
През това време Лайк забрави за саксофона и потъна в изучаване на клавишните.
— Да не би всички да свирите? — попита стопанина, оглеждайки изпитателно гостите.
От всички Лайк най-много приличаше на музикант, и то само заради дългите си коси.
— Само някои — отвърна той. — Всъщност аз и Шведа. Аз съм Лайк.
— А аз — Лас18.
Лайк представи спътниците си, сочейки ги един по един:
— Шведа, Игор, Ираклий, Дима, Ефим, Арик.
Никой не се поинтересува за произхода на прякора на домакина — щом като е Лас, нека е Лас. Има къде-къде по-странни прякори.
През това време Шведа опипа китарата и пробва няколко акорда; после постави крак на педала на жълтия „овърдрайв“ и опита няколко твърди мотива. Звучеше добре.
— Е, какво? — Лайк погледна въпросително Шведа. — „Порубежную“?
— Давай — съгласи се Шведа.
Бързо настройвайки стила и тембъра, Лайк програмира ритъма и започна с извивките на сложното клавишно начало. Почти веднага се включи и Шведа, а малко след това — и Лас, улавяйки мелодията и шаблона. Получи се доста добре.
Арик веднага разбра, че вечерта ще е успешна.
Така и стояха в огромния полуремонтиран апартамент, пиха водка, замезваха с онова, което намериха в хладилниците на служебния апартамент, пяха, Лайк периодично изсвирваше клавишни или саксофонни импровизации; в паузите между песните и импровизациите — говореха. На най-разнообразни теми. Лас се оплака, че наоколо почти няма нормални хора — скоро се появил един момък на осмия етаж, също идвал на гости, но почти веднага изчезнал на някаква дълга командировка. Научавайки, че днешните му гости всъщност са в командировка, Лас дълбоко и печално въздъхна и предложи поне днес да се позабавляват както трябва.
И се позабавляваха.
Когато пиенето и мезето намаляха, когато Ираклий започна неприкрито да клюма, а Симонов отдавна спеше на пода до колонките, когато Лайк намекна, че е време да се изнасят оттам, Шведа изведнъж остави китарата, приближи се до синтезатора и дълго си игра с ритмите. После записа семпъл. А след като отново взе китарата, пусна непозната, тъжна мелодия. И запя.
Слушателите неволно притихнаха. А песента продължаваше: