Китарата тихо плачеше в такт с думите. А после музиката изведнъж се сгъсти, стана наситена и тежка:
Печално и замислено зазвуча флейта, след нея — китарата. А после — отново тихо и протяжно:
Финалният акорд затихна в пълно мълчание. От песента лъхаше такава глуха и безкрайна мъка, че ако не познаваха Шведа като маг, всички биха решили: той е вампир.
— Твое ли е? — попита Арик, когато музиката спря.
— Това е „Ария“! — обади се пияният Ефим. — От албума „Химера“.
— Силно! — оцени го Лайк. — А чий е текстът? Направо оставаш с впечатлението, че авторът наистина е вампир.
— Ами сигурно както обикновено. — Странно, но Ефим не можеше да отговори на този въпрос. — Или Александър Шаганов, или Маргарит Пушкин.
„Е, който и да е авторът, няма да се учудя, ако е Различен. Или Различна. При това — от нашите“ — помисли си Лайк.
Шефът на киевския Дневен Патрул предпазливо погледна към домакина — все пак, не трябваше да водят такива разговори в присъствието на обикновен човек.
— Сигурно им е много тежко на вампирите — въздъхна Лас. — Самотно. Че и винаги нащрек… Ако сбъркаш — кол в гърдите и — довиждане.
— А какво знаеш за вампирите? — предпазливо се поинтересува Лайк, едновременно с това усмирявайки Ефим през сумрака — той понякога можеше да издрънка какво ли не.
— А какво може да се знае за тях? — сви рамене домакина. — Дори и да съществуват, им е трудно — убеден съм в това.
— Защо?
— Защото тълпата преследва всеки, който се различава от нея. Още повече онзи, който през нощта пие кръв. Щом пиеш — значи си враг. Без условия.
— Ами ако вампирът реши да пийне от твоята кръв? Не на съседа, не на абстрактния чичо Петя от улица „Декабристка“, а именно твоята? А?
— Какво пък — сви рамене Лас. — Това е съдба. А съдбата не можеш да промениш.
— Няма ли да се бориш?
Лас отново сви рамене:
— И каква полза? Тоест, аз наистина ще се боря, но ще е безполезно. Ако вампирът си е избрал жертва, можеш да я отпишеш. Някъде четох, че жертвата на вампир умирала щастливо. Сигурно така е правилно. Справедливо.
— Е, добре — намеси се Ираклий, допи си чашата и я остави на колонката. Явно искаше да избягат от опасната тема. — Вече е късно. Време е да си ходим.
Когато Арик тръгна към изхода, му се стори, че в тъмния правоъгълник на балконската врата се мярна неясна сянка. Но не обърна внимание на това.
Разбудиха Симонов, всички се изредиха да стиснат ръката на Лас и обещаха да наминат по обратния път, при връщането от командировка. И изобщо, когато са в Москва — да наминават.
Вече в квартирата на Тъмните Лайк неочаквано каза в посока към притворения прозорец:
— Влизай.
Ираклий и Лайк — май само тези двамата не се учудиха на гостенина. Останалите, с изключение на моментално захъркалия на дивана Симонов, не очакваха гости. Симонов нищо не забеляза.
Отвън, от широкия перваз, в стаята влезе гол момък на около двайсет години. Различен. И, без съмнение, вампир.
— Извинете, че подслушвах — каза той, без обаче много да се разкайва. — Но много хубаво пеете.
— И точно, нали? — ехидно се поинтересува Лайк.
— И точно. Позволете да ви се представя: Константин Саушкин, Различен, Тъмен. Както вече се досетихте, вампир. Наистина ми хареса песента. Летях наблизо, чух ви… и не се сдържах. Приседнах на перваза да послушам. Извинете, ако съм ви развалил вечерта.
— Нищо не си ни развалил, Различен, Тъмен — студено уточни Лайк. — Както сам разбираш, на нас нищо не можеш да развалиш. Просто искам да знам — наистина ли си тук случайно или…
— Случайно. Тук… ловувам. Не точно тук, но наблизо.
Улавяйки няколко изпитателни погледа, вампирът уточни припряно:
— Имам, имам лиценз. Ето.
Лицензът беше съвсем истински.
— Хм… — каза Лайк, след като прочете лиценза. — Значи ти си този московски вундеркинд. Висш вампир на двайсет години?
— Да.
— Виж ти — поклати глава Лайк. — Не съм мислил, че ще се срещнем така. И ти… още не си се напил?