Киевчанинът се намръщи болезнено:
— Хайде без… церемонии — предложи той.
— Хайде — охотно се съгласи московчанина. — Здравей, Лайк.
— Здравей, Артур. Ще се прегърнем ли?
— Защо?
— Ние сме Тъмни все пак.
— Да, ние сме Тъмни, Лайк. Добре, нека се прегърнем. В края на краищата, аз наистина отдавна не съм те виждал и дори се радвам на срещата.
— Аз също се радвам, Артур. И наистина отдавна не сме се виждали.
Те направиха крачка един към друг и се прегърнаха — без пошли целувки и потупвания по рамото. Просто и кратко. После си стиснаха ръцете. Също кратко, делово.
— Ще тръгваме ли? — попита Лайк.
— Почакай, само секунда — помоли московчанинът.
После се обърна на запад, там, където зад невидимия хоризонт лежеше Киев. Древният и винаги млад Киев.
— Здравей, Град — сериозно каза Артур-Завулон и се поклони.
На обраслия с дървета склон на Владимирската планина изведнъж замлъкнаха всички птици. За малко, само за петнайсетина секунди. Но все пак никой от киевчаните не забеляза това.
— Къде ще ме водиш този път? — поинтересува се Артур-Завулон, когато лимузината прекоси моста на Патон и зави по крайбрежната. Гласът на госта звучеше небрежно и с едва доловима нотка на раздразнение.
— В „Льо Гранд Кафе“ — невъзмутимо отвърна Лайк. — Още не си бил там.
— Къде е това? На Крещатка6? Нещо престижно до смърт?
— Не е на Крещатка, но е близо. Какво има? Искаш нещо по-тихо?
— Искам спомени — въздъхна Артур с непонятна тъга в гласа. — Слушай, майната им7 на тези „Льо гранди“. Хайде по-добре да идем на Андреевския8, а? В кръчмата „Под липата“.
— На Андреевския ли? — учуди се Лайк. — Може, разбира се… Само че там сега няма кръчма, а представителен ресторант с кристали и прочее. Казва се „Светлина“. Какво, спомени ли?
Гостът отново въздъхна:
— Спомени, колега. При това свързани повече с кръчмата, отколкото с Андреевския склон. Е, и със замъка на Ричард.
— Странно място за Тъмен. В смисъл — за спомени и носталгия.
— Ха! Нима Малкият Власевски в Москва не е странно място за Тъмен?
— А странно ли е? — напрегна се Лайк.
Когато отиваше в Москва, обикновено отсядаше в Малкия Власевски. При една позната вещица.
Артур въздъхна за трети път:
— Не чак толкова… Но някак всички наши изведнъж разлюбиха Арбат. И околностите. Стана много гадно там. Точно като в Питер.
— На Арбат? Като в Питер? Артур, не ме плаши. Москва не може да се развали дотолкова.
— Не се е развалила цялата Москва — изръмжа Артур, помрачнявайки неочаквано. — Само Арбат. А що се отнася до Питер…
— Хайде после да говорим за работата — прекъсна го Лайк. — Настоявам. С правото си на домакин.
— Убеди ме.
— Знаеш ли, малко по-надолу има малко заведение, което много прилича на „Под липата“ от едно време. Ще ти хареса.
През това време лимузината се беше изкачила на Владимирската и мигновено стигна почти до Андреевската църква. Павиран път се спускаше към Долния град. Между старите камъни се виждаше засъхнала кал, следи от неистовите пролетни ручейчета.
— Стоп! По-нататък — пеша. Традиции, трябва да ги уважим…
Артур неочаквано изпъшка — съвсем по старчески — и неловко помръдна в седалката.
„Гърбът ли го боли?“ — помисли си Лайк с леко недоумение. За маг от такова ниво е нищо работа да си поправи здравето. Работа за няколко минути.
Но внезапно Лайк разбра. Не беше гърбът. Бяха спомените. Те сега вършеха много странни неща. Особено с Различните — та нали те имаха по-дълга памет от обикновените хора.
Лайк не каза нищо на госта — просто взе чашата от ръката му, прибра я в бара и отвори вратата на лимузината. Артур бутна вратата от другата страна.
Малобройните туристи едва ли биха се впечатлили от лимузината. Но виж, делничния вид на пътниците можеше да учуди някого.
Но не учуди никого. Тъмните не обичат да привличат вниманието към себе си, без да имат основателна причина за това. Светлите — да, обичат. На тях им дай само да се обвият със сияние, ореол, да се поперчат в бели дрехи. Демек, знайте, червеи-човечета, кой ви пази от беди. И най смешното е, че човечетата вярват.
Лайк винаги беше смятал това за смешно и нелепо. Затова същото простичко заклинание, което отклоняваше любопитните погледи, прикри двамата Тъмни мага. До самото място, където някога имаше кръчма, а сега — „Светлина“, никой не ги видя. Е, после двамата се престориха, че са излезли от „Светлина“.
Мястото в долния град, където Лайк заведе госта си, беше най-обикновено кафене, без никакъв намек за комфорт. Дори нямаше сервитьорки — наложи се сами да отиват до бара, да поръчат, а после да си вземат подноса с яденето. Лайк при всички положения би предпочел нещо с класа, не по-ниска от тази на „Виктория“, но желанието на госта е закон. Още повече, на такъв гост. Московските Патрули винаги са се котирали по-високо от киевските; освен това Артур-Завулон беше по-възрастен и по-опитен. Не заради по-големите му способности — просто затова, че беше по-стар. Да се сравняват магове извън категориите беше сложна работа. А и на Артур и Лайк не им беше хрумвало да си премерят силите. Никога. Поради очевидната безполезност.
7
Това не е преводаческа волност. Цялото произведение гъмжи от жаргонни и вулгарни изрази, дори авторският текст. Бел.прев.
8
Има се предвид „Андреевският склон“ („Андреевский спуск“) — в миналото това е бил най-краткият път, съединяващ Горния град с търговско-занаятчийската част на Киев. Бел.прев.