— Нека да е сутринта. — Завулон се прозя протяжно. — Добре, вие както искате, но аз се опъвам на койката. Как се казват койките на корабите?
— Не знам. Когато спах в яхтата на Шведа, ги наричаха ковчези — информира го Озхар.
— Много добре. Макар че ще подхожда повече на вампирите. — Завулон се изсмя. — Е, къде е най-близкия ковчег?
— Елате, ще ви покажа. — Озхар най-сетне се изправи. Станаха и останалите.
Над хидрофойла се люлееше нощното небе.
— Давай към пристана — нареди Озхар на капитана след няколко минути. — Утре ще качим още няколко души и отиваме към Кинбурн, на риболов.
— Ще бъде изпълнено! — бодро го увери капитанът.
— Лека нощ…
— И на вас…
ДЕСЕТА ГЛАВА
Шведа, Ефим и Гена се появиха на пристана сутринта, когато всички спяха мирно по каютите. Ефим видимо се олюляваше от изпитото, поради което непрестанно хихикаше и гъгниво информираше всеки срещнат: „Днес има вълнение!“. Шведа болезнено примижаваше на светлината и от време на време хълцаше гръмко. Гена изглеждаше по-трезв от останалите, но затова пък дрехите му бяха напълно мокри — или беше паднал в морето по време на гуляя, или беше решил да се изкъпе. При това Гена беше такъв, че можеше да се изкъпе и във фонтан, стига да решеше. Независимо от смачкания си вид и безусловния упадък на сили, и тримата упорито влачиха след себе си по една торба с бира.
Вахтеният ги погледна лениво и подканящо им махна с ръка — демек, идвайте, трапът си е на мястото. Шведа, естествено, го познаваха.
Чантите с бира издрънчаха и легнаха под масичката. Тримата се настаниха по шезлонгите, без да подозират колко неочаквани и важни неща са обсъждани тук миналата нощ.
— Е, — заяви мокрият Гена, — още по бутилчица?
— Давай! Хлъц! — съгласи се Шведа.
Хидрофойлът се поклащаше от леките вълни. Очевидно това поклащане се разминаваше по фаза с пристъпите на Ефим и удачно ги компенсираше, защото Ефим много дълбокомислено отбеляза, че „неизвестно защо, вълнението престана“.
— Ти си на борда, глупако, хлъц! — вразуми го Шведа. — Това не ти е брегът. Затова и няма вълнение.
Гена не без усилия отвори „Съборно“ на оболонския завод. Разговорите временно се смениха с примлясквания и блажени къси изказвания като „Да-а-а-а…“ или „Ех-х-х…“.
След пет минути се появи раздърпаният Юрий, погледна си часовника, примижа към слънцето и без никакви церемонии се изпика зад борда.
— Искаш ли бира? — приятелски се поинтересува Ефим, когато Юрий се приближи до тях.
— Ще си взема на брега — отказа той. — На вас ще ви трябва по пътя. Кажи на Завулон, че съм тръгнал. Ей, на мостика! Благодаря, довиждане!
Вахтеният помаха вяло с ръка и московският маг слезе на брега.
След още десет минути се събуди капитанът, здрависа се с всички, не отказа бира, поговори си с Шведа за някакви морски неща и отиде да попита началството кога ще тръгват.
Скоро от каютите се появиха Озхар и Завулон. Лайк, разбира се, изобщо не реагира на опитите за събуждане — пак добре, че не риташе и с двата крака едновременно, както се бе случвало.
— Донесе ли телефона на Лайк? — попита Озхар.
— Много ясно! — Ефим се потупа по издутата чантичка, която носеше на колана си и на чийто ключалки бяха наложени простички, но полезни заклинания. — И основния, и резервния!
— А Юрий замина ли? Самолетът му май беше сутринта.
— Замина преди четвърт час! — увериха Озхар.
— Тогава, — въздъхна той, — да тръгваме! Командвай, капитане. Към Кинбурн, в заливчето, където беше комбинатът за стриди.
— Хубаво място! — одобри Шведа. — Там на всяка екологичка плюскаме рибена чорба с приятелите. Пристигаме — а там вече има огън, котел, водка…
— Какво е това екологичка? — поинтересува се Завулон, който в момента изглеждаше като бизнесмен в отпуск — отпуснат и добродушен.
— Екологична регата, триетапна гонка. Провежда я нашият яхтклуб.
— Николаевският?
— В Николаев има дванайсет яхтклуба — поясни Шведа. — Нашият — това е яхтклуб Ен-Ка-И, Николаевски корабостроителен институт. Е, института отдавна го преименуваха, сега се казва Морски технически университет, но яхтклубът така си и остана.
— Ясно…
През това време хидрофойлът се отдалечи от пристана и бавно потегли към изхода. После двигателят с глух тътен изръмжа, корабът се надигна на крилете си и стремително се понесе над водата. Отзад се стелеше лек шлейф от дребни пръски.
— Еха! — зарадва се Ефим. — Супер е! Гена, бъди така добър, дай още една бира.
Озхар си помисли, че трябва да събуди Тамара, нека и тя види това чудо, но в последния момент я съжали и реши, че може да погледа и по-късно. Нека си почине; по всичко личеше, че бъдещето й няма да е много спокойно.