— Чакайте — лаконично каза Лайк чрез устата на Ефим и се обърна към Завулон. — Трябва ми портал до Днепър. Срещу пощенския площад. Ще ми помогнеш ли?
— Ще ти помогна.
Обаждането от Киев изпревари московското с една минута, не повече. Завулон и Лайк още не бяха успели да обяснят на капитана какво се иска от него, когато Завулон отначало замръзна на място, а после бавно посегна към калъфа, закачен на колана му, и извади телефона си. Изчака секунда, след което се чу звънене, което в тази обстановка не можеше да прозвучи другояче, освен зловещо.
Шефът на московските Тъмни вдигна слушалката до ухото си, мълчаливо слуша около десетина-петнайсет секунди и, без да каже нито дума, прибра телефона в калъфа.
— Лайк — мрачно процеди той. — Спасявай се сам. Аз изчезвам. В Москва също е касапница, вече има жертви. После ме намери.
И потъна в сумрака, в най-дълбоките му слоеве.
Лайк тъжно погледна след него.
— Сам — измърмори киевчанина с досада. — Пак сам! Поне един път да бяхте помогнали, московчани проклети!
Той вдигна глава и пронизително погледна присъстващите.
— Ще ми трябват всичките ви сили — преувеличено отчетливо съобщи Шереметиев, гледайки в нищото. — Така че се отпуснете…
Озхар не се сдържа:
— Лайк! А Тамара? Трябва да я намерим!
— Вече я търсим. Хайде, помагай!
Съзнанията им бяха понесени от мътна вълна — Лайк приложи групова управляваща магия. Озхар смътно дочу как забръмчаха двигателите и хидрофойлът се устреми срещу вълните като отвързано от каишката ловджийско куче. А секунда по-късно от Озхар и останалите присъстващи изтеглиха сила — почти всичката, която имаха. Лайк, гледащ невиждащо към стената и опънал ръце с преплетени пръсти, напяваше заклинание.
И изведнъж стана тихо, съвсем тихо, сякаш насред ключов епизод от екшън в киното изведнъж е изчезнал звукът. Между дланите на Лайк безшумно прескочи синя мълния. Светът посивя — всички бяха насилствено изтеглени в сумрака.
Ослепяващ проблясък; секунда по-късно сумракът отстъпи. След още няколко секунди неохотно се върнаха и звуците. Лайк, олюлявайки се и държейки се за перилата, бързаше към трапа. Останалите идваха на себе си и го последваха — Озхар, Шведа, после Ефим и Гена.
Плътната южна жега се смени с обикновена, умерена горещина. Хидрофойлът се носеше по Днепър, пред тях се издигаше сградата на Речната гара. Капитанът изглежда прекрасно знаеше какво трябва да прави, защото уверено се насочваше към последния пристан.
Може би окачването на портал за доста големия морски съд беше изтощило Лайк. А може би просто си пазеше силите. Във всеки случай той просто скочи на пристана още преди моряците да сложат трапа. И хукна към града, на бегом, без никаква магия, тъй като до учебния център на „Сагайдачна“ беше съвсем близо. Но Ефим не измени на навиците си: пред гарата той мигновено хвана най-близкото такси. Озхар, Шведа, Гена и самият Ефим се натъпкаха на задната седалка и жълтата „Волга“ полетя напред. Намалиха, качиха и Лайк. Ефим с неочаквана ловкост разпределяше оживения трафик на площада и „Сагайдачна“.
Благодарение на автомобила спечелиха поне три-четири минути.
Входът в учебния център се намираше в средата на четириетажна сграда, точно между централните прозорци. Можеше да се влезе само през сумрака. Веднага щом влязоха, почувстваха удар: Различните са чувствителни към чуждата болка, особено ако болката също е на Различни.
До стълбите лежеше Плакун. Протегнал ръка напред, той продължаваше да се опитва да достигне някой отдавна избягал. Лицето му, променено от сумрака, беше изгорено; изглеждаше сякаш преди смъртта си Плакун се е озъбил на врага си като върколак.
На следващата площадка само силуетът върху почернялата от жегата стена напомняше за дежурния. Той също беше умрял, защитавайки се — по очертанията на ръцете му можеше да се разбере, че се е опитал да постави щита на Граас-Мо, но е изгорял преди да успее.
Затова пък горе, в аудиторията, нямаше никаква следа от битка. Нито един съборен стол или обърната маса, никакви разсипани листове — всичко си беше по местата, столовете — в изрядни редички, листата — на прецизни купчинки. И нито една жива душа.
Лайк мрачно огледа обстановката.
— Може би трябва да идем до офиса? — плахо предложи Ефим. — Тук така или иначе… вече всичко е свършило. А там са Ираклий и Лариса Нарима…
— Там също всичко е свършило — изръмжа отривисто Лайк. — Още преди десет минути. Ираклий скоро ще пристигне.
И уморено се стовари на един от столовете, издърпвайки го от безупречно равната редица.
Сумракът се успокояваше. Синият мъх отново пускаше пухкавите си валма, които по време на боя беше свил в неравни купчинки. Разтревожената сива мъгла пак ставаше еднородна. Следите от днешното сражение щяха да се усещат още дълго, особено от силните магове. Новаци като Ефим или върколака Гена още след час нямаше да забележат нищо, а и да забележеха нещо, нямаше да го разберат.