Московският маг откъсна поглед от улицата и погледна от упор киевския си колега.
— Ти винаги измъкваш онези, които толкова пресметливо предаваш. Дори аз не мога така.
— Ето защо предложих да изпратим моите, а не твоите — без изобщо да се обиди, отвърна Шереметиев.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Това, което изпълни Шагрон по трасето, изобщо не се поддаваше на описание. Той се носеше като ракета, болид, безумна субстанция от скорост. Насрещните автомобили се сливаха в размита ивица, състояща се от неуспяващи да се изобразят върху ретината силуети и ритмични „вжжжу! вжжжу!“ от лявата страна. Попътните автомобили „Бугати“-то ги изпреварваше така, сякаш са спрели. Крайната лява лента беше празна — без съмнение, Шагрон безцеремонно я разчистваше, а може би и началството се беше постарало за това.
Когато нормалният път свърши и започна отвратителен асфалт, Шагрон се възползва от непознат амулет; колата веднага престана да се тресе: сякаш беше придобила криле (или, в най-лошия случай, въздушна възглавница) и се понесе с предишната скорост. И отново се заредиха мяркащите се силуети на насрещните автомобили, и отново попътните коли уплашено свиваха към крайпътния банкет.
Общо взето, пристигнаха много бързо — Шведа дори не успя да се настрои на работна вълна, а покрай тях вече преминаха хотел „Пулковски“ и забележителният паметник, широко известен сред народа като „длетото“.
— Yes-s-s! — въздъхна Шагрон, впрочем, без да намалява скоростта. — Нов рекорд от „Речния“ до „длетото“! Под четири часа!
Озхар безучастно гледаше през прозореца.
— Ще ви оставя е-ей там, на кръстовището — весело каза Шагрон. — Нататък сте сами. Така нареди шефа.
Никой не му отговори.
Още щом Озхар и Шведа излязоха от колата, мрачната аура на Питер ги връхлетя, стовари се върху раменете им като оловна тежест, просмука се във всяка клетка на телата им, притискайки ги безжалостно към разбития асфалт. Този път не валеше, но небето пак беше покрито от ниски облаци, така че светлината на летните звезди никак не би могла да пробие през този димен пласт.
— Ух, о-о… — Шведа дори се закашля. — Ама че работа!
Озхар продължаваше да мълчи, упорито изправил рамене въпреки натиска на Черната Палмира. Цялата предишна чернота на Питер изглеждаше като ласкав ветрец в сравнение с тази чудовищна преса.
Шагрон говореше нещо, наведен към отворената врата, после я затвори, ловко обърна през осевата линия и след десетина секунди изчезна. Изгуби се сред червените стопсигнали на близкия светофар.
До полунощ оставаха няколко минути.
— Е? — с поразбудено бойно настроение попита Шведа. — Как ще се придвижваме?
— Засега без магия — измърмори Озхар. — Няма смисъл да се осветим предварително.
И вдигна призивно ръка.
Автомобилът спря до тях едновременно със смяната на датата.
След пътуването с Шагрон им се струваше, че поддържаната „десятка“ се влачи едва-едва. Тресеше ужасно, всеки удар се отразяваше първо в гръбнака, а след секунда — и в главата. И градът продължаваше да ги притиска: упорито, тъпо и досадно, като хронична мигрена.
— Швед! — тихо се обади Озхар някъде по средата на пътя.
— А?
— Дали няма пак… да се сринеш? Като миналия път, когато хукна да трепеш дребосъците?
Шведа първо се напрегна, но после неуверено възрази:
— Нали сега имаме защита… не като преди.
Озхар помълча известно време.
— Добре. Ти… опитай се да се сдържаш. Да не откачиш пак.
— Няма — обеща Шведа.
И с всички сили се постара да си повярва.
Слязоха веднага след Египетския мост. Озхар плати с това, което намери в джобовете си — сто евро. Естествено, никой от тях вече нямаше руски рубли. Шофьорът грейна от радост и отпраши в посока към „Садовая“.
— Е, какво, Швед? — каза Озхар със странно напрегнат глас. — Като в Ялта?
— Като в Ялта — отзова се като ехо николаевецът. — Води!
И те тръгнаха. Завиха към блока, влязоха във входа с откачената номерация и се качиха на втория етаж. Озхар почука, защото звънецът мълчеше като риба в консерва.
Вратата отвори едно от момичетата на Тамара — късо подстригана и рижава, малко приличаща на Марлен Жобер в „Дъждовния пътник“. При вида на посетителите лицето й се източи, тя инстинктивно се отдръпна и се опита да постави прост щит. Но никой не възнамеряваше да я атакува.
— Добър вечер — тихо поздрави Озхар. — Тамара тук ли е?
— Д-добър… — измърмори момичето. — С-сега…
Тя отново изглеждаше по-силна, отколкото извън Питер. С ниво, а може би и две. Сега — не по-малко от прилично трето ниво.