Вратата се затвори. Озхар и Шведа чакаха търпеливо — около минута. После вратата бавно-бавно се отвори, леко изскърцаха отдавна невиждалите смазка панти и на прага се появи Тамара. Бледа, с разпуснати коси.
— Здравей, Тома — поздрави я Озхар с треперещ глас.
Тя го гледаше така, сякаш се насилваше да си спомни — кой е този? Какво ги свързва? Гледаше дълго. После тихо попита, произнасяйки всяка дума отделно:
— Защо? Си? Дошъл?
— За теб — просто отвърна Озхар. — Не ти е мястото в този мъртъв град. Да тръгваме, ще те отведа в Москва. Или в Одеса.
— Не. — Тамара яростно заклати глава, от което гривата й се надигна като причудлив черен пламък. — Моето място е тук! Пристигна баща ми.
— Баща ти? — Озхар знаеше, че удря по отворена рана, но именно това беше нужно сега — да я разтърси, да я разбуди от наркотичното упоение на Черната Палмира. — Или онзи, който се изгаврил с майка ти?
Тамара трепна. За секунда дори изглеждаше, че е станала предишната, но в този момент вратата се отвори по-широко и зад нея се появи висок човек с дълъг халат. От него пронизително лъхаше Сила.
Странно, но Ямаеца не беше тъмнокож. Повече приличаше на европеец с хубав тен. Но щом го погледнеш през сумрака, всичко си идваше по местата: там той беше още по-висок и по-тъмен, като шоколад. Десетки тънки плитчици се показваха изпод смешната шапка, приличаща на английски цилиндър с козирка. Шапката беше поставена накриво, с козирката настрани, и беше изпъстрена с непознати букви и знаци, определено магически. На много места по халата му бяха пришити кости, най-вероятно птичи. На шията си имаше амулет — изсушен кокоши крак. Или по-точно, от петел — ясно се виждаше дългата крива шпора.
— Уййа! — базово каза Ямаеца и приклекна, леко разпервайки ръце настрани — доколкото му позволяваше тесният коридор. — Нека влязат, дъще!
Озхар и Шведа почувстваха удар в гърба, а ръцете им сякаш бяха завързани. Краката им се влачеха едва-едва. Ямаеца и Тамара отстъпиха в дълбините на коридора, в голямата стая.
— Тяхната сила ще ни послужи, дъще — продължи Ямаеца със същия нисък глас.
Шведа успя да се огледа, преди да го бутнат в стаята с олтара. Около кашона от телевизор, който играеше ролята на маса, с неправдоподобно сериозни лица седяха момичетата — не всички, само пет, включително и рижавата, която отвори вратата. Озхар гледаше само Тамара, нейните постепенно губещи плавност движения и пламтящите й очи.
Вратата се затвори с грохот.
— С кого ще започнем, дъще? — попита Ямаеца.
— С този. — Тамара посочи Шведа. — Другия ще го оставя за после…
И погледна в очите на Озхар.
Така вампирите гледат жертвата си пет секунди преди ухапването.
Шведа се отпусна и се опита да слезе на втория слой на сумрака, но моментално го издърпаха обратно, както се вади провинило се коте изпод дивана.
Ямаеца мигновено се оказа пред него с огромно криво острие в ръката, напомнящо видените някога в египетския музей. Изглежда, египтяните използваха подобни инструменти за трепанация преди мумифицирането — такъв сърп просто не можеше да се нарече нож. Шведа ужасено изкриви очи, защото и краката му престанаха да го слушат.
Но Ямаеца засега само разпори ризата на Шведа. Същата участ постигна панталоните и гащите му. За някакви си пет секунди Шведа се оказа съвсем гол. И лежащ на олтара — хладен, като всичко в сумрака.
Ямаеца и Тамара бяха полупотопени в сумрака: виждаха се както от първия слой, така и от обикновения свят. Очевидно онези, на които им харесваше Питер, не можеха по друг начин. Или не искаха.
Шведа дори не успя да изпадне в паника както трябва: стаята се изпълни с грохот. Яко някак си, качествено. Тоест, гърмеше в обикновения свят, а в сумрака се чуваше само басово ехо. Отвориха се едновременно два портала: Тъмен и Светъл. От първия излязоха Завулон и Лайк, от втория — Хесер и фон Киссел. Освен това се появиха Совината Глава и Хена, но откъде — Шведа не разбра.
„Е, слава на Мрака! — с облекчение си помисли Шведа. — Ето я и тежката артилерия! Не закъсняха…“
— Добра нощ! — изсъска Совината Глава се опули по странния си маниер към Ямаеца.
Ямаеца хищно се озъби и слезе едно ниво надолу. Този път — целия. Всички, освен Хена и Шведа, го последваха. Включително и Озхар. Но само за малко; след десетина секунди всички се върнаха обратно.
— Не се хаби, Ямаец (очевидно прякорът на Тамариния татко вече се беше утвърдил) — посъветва го Хесер. — Силите са ни повече от достатъчно.
Ямаеца гневно блесна с очи:
— Нима? Така ли смяташ?
И щракна с пръсти — очевидно, подаде знак на Тамара. Тя разпери ръце по познат маниер и вдигна очи към тавана. Но таван тя видя: само бездънното смолисто небе на сумрака над Санкт-Петербург.