А миг по-късно от олтара се изтръгна сноп синкава светлина, отхвърляйки Шведа в далечния ъгъл. Шведа се удари в стената и се свлече като амеба на прохладния под; Хена предвидливо се отдръпна, освобождавайки му място.
— Не прави глупости, Ямаец. — Хесер оставаше спокоен. — Все едно, ще те размажем.
Той сякаш не чуваше; оглеждаше Завулон, който се беше облегнал на стената с ръце в джобовете и също не беше ясно къде се намира: дали на първия слой на сумрака, или изобщо извън него.
— Е, за този Чингачгук няма да кажа нищо — хрипкаво каза Ямаеца, плъзгайки поглед към Лайк. — Но ти, Завулон! Какво е станало с теб? Сега играеш със Светлите ли?
— По-добре със Светлите, отколкото с теб — невъзмутимо парира Завулон. — Освен това сега не съм толкова със Светлите, колкото с Инквизицията. А Светлите са просто така, безплатно приложение.
Хесер изсумтя скептично, но не каза нищо.
В стаята се вихреше и вибрираше Сила — огромна Сила, способна и на велики разрушения, и на велико съзидание. Само че не изглеждаше, че някой възнамерява да я употребява за съзидание.
— Стига, Ямаец — намеси се Совината Глава. — Никой няма да ти позволи да домакинстваш в този град. Няколко пъти се провалихме от незнание, но сега информацията ни е повече от достатъчна. Твоите фокуси с куклите вече няма да минат.
— Това е моят град! — яростно извика Ямаеца. — Будих го двеста години? Мислиш ли, че ще отстъпя просто така? Ще зарежа всичко и ще отстъпя?
— Виждаш ли това? — Совината Глава му показа нещо — очевидно, амулет или малък артефакт. — Напомня ли ти нещо? От теб, от нея и от олтара няма да остане нищо. Решавай.
— Опитай, Дункел! — настръхна Ямаеца. — Знаеш какви последствия ще предизвика това. Но и аз съм скрил едно-друго в ръкава си! Хайде! Давай! Да видим кой на какво е способен!
Совината Глава въздъхна и се зае с магическото си оръжие; едновременно с това Великите приеха сумрачния си облик, окончателно потапяйки се в сумрака.
— Спрете! — извика неочаквано Озхар и застана до Тамара и Ямаеца. — Няма да позволя да я убиете! Аз съм с тях!
— Озхар, какво ти става? — изуми се Лайк.
— Вече реших, Лайк! Не можеш да ме разубедиш.
Ямаеца отметна глава и се разсмя тържествуващо:
— Е, Дункел? Как ти харесва такъв обрат? Любовта е добър множител за нашите сили! Сега май вече можем да победим, а?
— Озхар, опомни се! — Лайк изглеждаше напрегнат, а той винаги маскираше объркването си с напрегнатост.
Останалите очевидно също не очакваха подобно прегрупиране на силите, което наистина променяше много неща. В моменти на силно душевно сътресение способностите на Различните се увеличават. Ако правилно се използваше поривът на влюбените, при това ако се извърши от опитен маг… Накратко, положението на сборния отбор на Великите рязко се усложни.
А на Озхар му беше все едно: той улови такъв поглед от Тамара, че всякаква мисъл да отстъпи сега му изглеждаше нелепа.
Сборният тим на Тъмнината, Светлината и Инквизицията се колебаеше. Очевидно предварителният сценарий беше нарушен по най-неочакван начин и ситуацията стана критична.
„Колко ми омръзна всичко това!“ — помисли си голият Швед в ъгъла и помръдна неловко. Гърбът го болеше от удара в стената. Невидимите въжета, които го бяха привързали, изчезнаха преди две минути — очевидно Ямаеца беше сметнал, че няма нужда да хаби магическа енергия за това.
Шведа често действаше, подчинявайки се на първия си порив.
Почти в центъра на стаята, на около два метра от него, стоеше Ямаеца — с гръб към него. В ъгъла — чугунен свещник, висок почти метър.
Нямаше смисъл да се опитва да надвие Ямаеца с магия. Щом суперите се колебаят…
Накратко, Шведа стана на крака, грабна свещника, излезе от сумрака и без никаква магия, с всички сили трясна Ямаеца по темето с няколко пълноценни килограма банален чугун.
Какво се случи после — не запомни, защото припадна от магически удар. Като че ли всичко наоколо светеше и гърмеше. На два пъти той пропълзяваше в сумрака, но всеки път го изхвърляха в обикновения свят.
А после всичко свърши.
Шведа отвори очи и се огледа.
На мястото на олтара слабо димеше разтопена обсидианова купчина с неясна форма. Малко по-встрани Озхар беше прегърнал Тамара. Совината Глава, критично наклонил глава към рамото, наблюдаваше как четирима инквизитори полагат върху обездвижения Ямаец нови и нови охранителни въжета с печати. Светлите очевидно вече си бяха тръгнали. А на противоположната стена, облегнали се на прокъсаните тапети, седяха Завулон и Лайк и се хилеха неудържимо.