Летяха само двамата: Лайк и Шведа. Лариса Наримановна, както винаги, предпочете да пътува сама, а Ираклий имаше спешни дела във Виборг, където и замина веднага щом Лайк разреши. Що се касае до Озхар, той беше задържан заедно с Тамара от много загрижените и едновременно с това много доволни от себе си инквизитори. Сложната им операция приключи успешно, оставаше да се направи разбор и гордо да доложат в Европейското Бюро.
Дневният Патрул, дори да признаваха приноса му, то първо — на московския, и второ — не на целия Патрул, а по-скоро лично на Завулон. Непосредствените изпълнители, както винаги, оставаха настрана и то — с празни ръце.
Украинският екип за пореден път пое най-опасната и досадна част от работата, загуби един от най-перспективните си магове и си заминаваше без почести и награди.
Лайк беше бесен. И още как — загубата на Озхар нарушаваше всичките му планове за бъдещето. В редиците на Патрула се получи дупка, която нямаше с какво да се запълни. Вместо доскоро очакваните попълнения в лицето на питерските чародейки — само загуби. Е, да — Плакун и Витка Моисеенко, паднали в жертва на управляваните от Ямаеца инквизитори, обещаха да ги ревъплътят…
Но Лайк прекрасно знаеше реалната цена на обещанията на европейската бюрокрация. От думите до делата можеше да измине цяло столетие. А и можеше изобщо да не се стигне до дела.
Завулон намекна на Лайк, че няма да е лошо да посети Москва, но киевчанинът реши да не ходи. Оправиха шефските проблеми — стига толкова. Време е да се заемат със собствените си нелеки дела.
И така се получи, че за непосредствените изпълнители на операция „Черната Палмира“ победата се превърна в истинско поражение.
Нищо чудно, че през целия път Лайк не беше предразположен към разговори — седеше с непроницаемо лице и четеше купената на аерогарата книга. А Шведа, неволно чувствайки се виновен, когато шефът беше в такова настроение, включи плейъра, сложи слушалките и се потопи в света на звуците.
Оставаше му само да се надява, че Киев ще го стопли и утеши.
„Защо? — мислеше Шведа. — Защо Озхар постъпи така? Нима жената му е по-скъпа от работата? По-скъпа от приятелите и колегите?“
„Защо изобщо хората се стремят един към друг? Нали самотата е по-изгодна и по-надеждна. По-просто е да си сам — не трябва да се грижиш за никого, не трябва да предаваш едни близки хора заради други…“
„Защо, въпреки че знаят това, много хора сами си причиняват проблеми, пъхат сами глава в ярема на взаимоотношенията и затъват, затъват в това коварно блато, изходът от който минава през болка, душевна пустота и раздели?“
„Защо някои охотно бъркат в огъня заради други, макар и прекрасно да осъзнават, че цинично ги използват?“
„С какво Различните принципно се отличават от другите хора, ако допускат да бъдат използвани така цинично?“
Шведа дори не се опитваше да си отговори. Въпросите падаха един след друг в празнината, падаха, за да отекнат в нечии чужди души. А светът си оставаше също толкова неправилен и несправедлив, какъвто беше в далечното детство, когато на някои беше позволено почти всичко, а на други — онова, което най-малко искаха. Желаното, както винаги, беше забранено. Почти за всички — изключение правеха онези, които най-малко го заслужаваха.
После Шведа реши, че само мрънка и се оплаква и се разстрои още повече. Тогава реши да изгони всички мисли от главата си и да се разтвори в музиката. Още повече, че на потъналата в мараня земя вече се очертаваха познатите очертания на древния Киев, а в слушалките зазвуча добре позната песен.
Самолетът рулираше за приземяване.
Облаците бяха редки — във всеки случай, не толкова гъсти, че, поглеждайки през илюминатора, Шведа да не види града. А някой там, долу, можеше също толкова лесно да вдигне глава и да види летящата над Днепър сребриста птица.
Тази война беше почти незабележима. Ето, например, колко от питерците ще разберат за събитията от последните седмици? За битката на Марсово поле и за куриозното пленяване на Ямаеца? Ох, не много…