Звездата с име Слънце надничаше през илюминатора на лайнера, хвърляше подвижни отражения върху обшивката от другата страна на седалките. Пътниците примижаваха.
Не е вярно, Викторе. Градовете помнят и думата „да“, и думата „не“. Те всъщност помнят много нещо. Най-вероятно си знаел това. Иначе защо не изпя на обикновените хора четвъртия куплет? Онзи, който сега е достъпен само в сумрака?
— Ставай. — Лайк потупа Шведа по рамото. — Пристигнахме.
Шведа изключи плейъра и свали слушалките.
Посрещнаха ги Ефим и Платон Смерека. Вече в лимузината Лайк, държейки в ръка обичайната чаша с вермут, подозрително безразлично попита Шведа:
— Поне ти самият разбра ли какви ги свърши?
— В какъв смисъл? — реши да уточни Шведа. Че малко ли неща можеше да има предвид Лайк?
— Ти опозори Ямаеца пред целия свят. Надви го без магия.
Шведа се навъси:
— А какво друго ми оставаше?
Лайк изпи половината чаша на една глътка и замислено изкоментира:
— Между другото, ти с един замах тегли чертата под един от най-старите теоретични спорове. Някои дълго подкрепяха непълното потапяне в сумрака. Така наистина можеш да ползваш магия, като не губиш толкова сили. Но затова пък всеки, дори обикновен човек, не Различен, може без проблем да те тресне по главата с каквото му попадне.
— Шефе — мрачно попита николаевецът. — Нещо не мога да разбера — осъждаш ли, или одобряваш?
Шереметиев потисна дълбока въздишка:
— Ти, без съмнение, помогна да хванем Ямаеца без бой и загуби. Така че по-скоро одобрявам.
Ефим мълчаливо слушаше разговора — разбира се, не му и хрумваше да ги прекъсне.
— Виждам, че искаш да се прибираш — обърна се Лайк към Шведа. — Върви, почини си. Платон! Към гарата, ако обичаш!
И — по-тихо:
— Николаевският е точно след четирийсет минути.
— Благодаря — измърмори Шведа. Наистина му се искаше да се прибере.
Пред гарата Шведа стисна протегнатата ръка на шефа, кимна на Ефим и излезе.
— Ще те потърся след седмица — каза Лайк. — Ще има голяма оперативка за разбор.
— Ъхъ. Доскоро.
Вратата се затвори почти безшумно и лимузината потегли.
През последните часове Шведа беше обзет от странно и не много приятно чувство за нереалност на ставащото. Сигурно просто беше уморен. А може би развъплътения едва тази сутрин Питер беше изсмукал от него твърде много морални сили. Възможно. Всичко е възможно.
Не му се искаше нищо — дори да заблуждава хората на гарата. Вместо това Шведа честно изчака реда си на опашката пред касата и си взе билет по обичайния начин, сякаш не беше Различен.
На николаевския влак рядко пътуваха в спални вагони, затова винаги имаше билети. За всеки случай Шведа си взе два — че току-виж му се падне някой досаден спътник…
Купувайки за из път неизменната „Оболон“, Шведа се настани в купето. Той чувстваше, че след малко просто ще падне и ще заспи. Но му предстоеше още един разговор — с онзи, когото Шведа най-малко очакваше.
След около половин час и две бутилки „Съборно“, на вратата се почука — много внимателно и вежливо.
— Да! — недоволно извика Шведа, предполагайки, че това ще са някакви продавачи на вестници или шафнерът.
Вратата се плъзна настрани и на прага се появи младеж, без съмнение — Различен.
— Добър вечер, Дмитрий — доброжелателно поздрави гостът. — Моля ви, елате с мен, искат да поговорят с вас.
— Кой? — учуди се Шведа.
— След малко ще разберете.
Младежът се усмихна обезоръжаващо, което изобщо не се хареса на Шведа: гостът беше Светъл.
Но все пак се наложи да отиде.
Влизайки в по-следващото купе, Шведа буквално замръзна: зад масичката седеше не друг, а Шиндже, Съдията на Мъртвите.
— З… здравейте… — измърмори обезкуражения Швед.
— Здравейте, млади човече. Седнете… Ето значи какъв сте били. Гръмовержецът със свещника.
Шведа предпазливо седна на леглото срещу Шиндже.