Осъзнавайки, че не е напълно човек, Арик бързо намери в Одеса такива като него и постъпи в Дневния Патрул. Той искаше да се обучи да използва всичко онова, което живееше и кипеше в него, засега — диво и неподдаващо се на контрол. До средата на двайсети век Арик стана един от най-силните Тъмни магове в Югоизточна Европа, а за излизане от категориите му пречеше само нищожната (по мерките на Различните) възраст. Но след някои събития през четирийсет и девета година, когато елитът на Тъмните в Украйна беше на практика избит и развъплътен, Арик Турлянски се оказа един от малкото, на които оцелелите супери можеха да разчитат в неизбежния опит за възраждане. От суперите оцеляха Лайк, Ираклий, вечният неутрал от Харков на име Шиндже, по-известен с прозвището „Съдия на Мъртвите“, и първата украинска вещица, която по отдавнашна традиция се наричаше Солоха. Ираклий само понякога работеше с Дневния Патрул, затова Арик не можеше винаги да разчита на него. На Шиндже беше смешно да се разчита — Различните на такава възраст и с такава сила по правило виждат по-далеч от останалите, знаят повече от останалите и предпочитат да не правят нищо, вместо да се набъркват в неприятности. А да разчита на жена, при това — вещица, не, Лайк не беше толкова побъркан. И началникът на Тъмните в Украйна заложи на надарената младеж, един от първите сред които беше одесчанинът Турлянски.
Завулон, Москва и Русия тогава, през четирийсет и девета, дойдоха на помощ твърде късно. И онази мимолетна среща остана единствена — Арик повече никога не видя Завулон.
Лайк се надигна да посрещне Завулон и Арик моментално почувства: ще се наложи да се махнат оттук. Очевидно шефовете на Патрулите искаха да поговорят по работа, а такова нещо трябва да се върши на добре защитено място. „Виктория“, независимо от статуса си на клуб на Тъмните, не беше такова място: тук почиваха и се забавляваха, а не работеха. Значи, правилната посока беше „Банкова“ 10, в къщата с химерите. В офиса на Дневния Патрул на Киев. В кабинета на Лайк, рядко посещаван от стопанина си.
Арик, без да каже нито дума, стана. Новодошлият го погледна и едва забележимо кимна, поздравявайки го.
Маговете извън категориите обикновено нямаха нужда от думи. И нищо, че Арик Турлянски засега не се смяташе за такъв; той вече беше напълно способен да се справя и без думи.
Отвън чакаше огромната лимузина. Как Платон Смерека успяваше да маневрира в претоварения с коли Киев, знаеше само възрастният шофьор. Арик забеляза, че той почти не използваше магия при шофирането.
Пред къщата с химерите Завулон и Арик замряха за малко. Имаше нещо завладяващо в това асиметрично здание, украсено от множество скулптори. Можеше да го гледаш с часове и нямаше да ти омръзне. В очертанията на дома се четеше неприкрита болка, смъртна тъга и пълно отчаяние. Сигурно архитектът е бил много зле, когато е проектирал това здание.
— Колко пъти го гледам, и винаги се поразявам — тихо каза Завулон. — Сила… Каква Сила… Кой го е строил, Лайк? Откъде толкова Сила и мъка?
— Един от нашите архитекти го е строил. Казвал се е Городецки…
При споменаването на фамилията на архитекта Завулон рязко се извърна към Лайк, откъсвайки се от съзерцанието на къщата.
— Как? — напрегнато попита той.
— Городецки — повтори Лайк, не разбирайки тревогата на московския си колега. — Владислав Городецки. През деветдесет и трета година. Казват, че дъщеря му се удавила в Днепър малко преди това. Оттам и химерите, и останалата водоплаваща демоничност в оформлението… Той е построил много неща в Киев и околностите. Музеят на изобразителното изкуство, кенасата11 на Ярославския вал. Но кенасата, уви, не се е запазила. А какви фамилни имения е строил! На граф Вирт в Байково, на инженер Лялецки във Въйдобичах… Кирхата12 на Червеноармейския според мен също е негово творение.
— Городецки — измърмори Завулон, вече по-спокоен. — Виж ти… Различен ли е бил?
— Не — отвърна Лайк. — Иначе дъщеря му нямаше да се удави.
Завулон още веднъж поклати глава.
— М-да-а. Случва се.
— Защо, какво има? — попита Лайк с непресторен интерес.
— Просто така — въздъхна Завулон. — Позната фамилия. Да вървим.