Христо Калчев
Ликвидирайте генерала
I
Професор Йозев Буда излезе от операционната. Беше прекарал над пациента си повече от шест часа и краката не го държаха от умора. Петдесетгодишен, чех емигрант от 1968 година и въпреки, че беше с класи по-добър хирург от собственика на клиниката, продължаваше да е наемник и според вътрешното си убеждение експлоатиран като египетски роб.
— Ще живее ли, докторе? — попита цивилен плешив мъж, мощен като кон и видимо не по-малко груб.
— Кой сте вие? — попита Буда.
— Майор Хакел от полицейския департамент — беше отговорът.
— Ще се легитимирате ли?
— Ще живее ли? — през зъби попита ченгето.
Посрани швейцарци!, изпсува на чешки хирургът, но сваляйки бонето и ръкавиците, каза:
— Да, но за разпит ще бъде годен най-рано след седмица. При такава интервенция болните обикновено развиват перитонит.
Козела прекара десет дни между живота и смъртта. Бяха го докарали в клиниката обезкървен и с разрязани черва, но вещата ръка на професора и неговия екип свършиха своето. На шестия ден започна да си припомня събитията, на дванайстия седна в леглото.
— Как се чувствате?
— Благодаря, професоре. Възкръснах. Няма да съжалявате, че спасихте живота ми.
— Какъв сте по националност?
— Пациентите нямат националност.
Професорът свали очилата, потърка уморено очи и хвана бравата на вратата.
— Отвън чакат от полицията. Искат уверението ми, че сте годен да ги приемете.
Козела се беше подготвил за този момент.
— Мисля, че съм годен, професоре. Нека влязат.
— Първият им въпрос ще бъде — националността ви.
— Знам, професоре.
Професор Буда отвори вратата.
— Професоре? Благодаря за всичко — каза Козела. После за ужасно дълги тридесет секунди остана сам.
Грета не го позна. Седеше облечена като фея в една от Чеховите „Вишневи градини“. Изглеждаше безпомощна като цвете сред агресивния майски цъфтеж на Краснодар.
— Какво казват лекарите, Фомич?
— Различни неща. Меланхолия, кататонен ступор…
— Ще я излекуват ли?
— Кана Галилейска, Борис. Да се надяваме на чудо… Ела да те представя на един голям мъж!
— Момче, знаеш ли кой агент оцелява?
— Не ме наричай момче!
— И въпреки това, момче, знаеш или не?
— Умният — каза Козела.
— Не, Козел, двойният — отговори усмихнатият до уши Хакел. — Ти си наш пленник, е, може и за гост да се считаш. Искам да знаеш обаче, че дали ще бъдеш пленник, или гост, ще зависи само от господин генерала от КГБ Милетиев, Жаров и така нататък.
Козела затвори уморено очи.
— Какво се иска от мен?
— Там, на масата, има компютър, листа, писалки. Когато се почувствате по-добре, напишете всичко, каквото знаете за вашия колега от Симеоновския полицейски колеж генерал Богомил Бонев. Всичко, Козел! Най-малката изпусната подробност, а не дай Боже лъжа, ще се отрази много зле на синовете ви в Америка. Много зле, Козел! Приятна почивка.
Бъстър Китън пиеше кафе на терасата на хотел „България“ в Кърджали, когато полицията атакува фирмите на клана Рашид. Изсипаха се стотици маскирани ченгета и подходиха като на война. „След нас трева не никне!“
— Какво става тук, бе? — попита той. — филм ли снимат?
— Какъв ти филм — отговори келнерът. — Ченгетата се опитват да гепят Роко.
— Роко? Кой е той?
— Един турски бандит… Най-големият в окръга. От тук до Истанбул шапка му свалят.
Бъстър се замисли.
— И какво, ще го гепят ли?
— Ще го гепят за кура скапаните ченгета. Роко си пие кафето с началниците им.
Бъстър Китън плати и стана. Нямаше повече работа в Кърджали. Единият от двата му извора на оръжие, пари и информация беше пресъхнал.
— Според теб къде се намираш, Козел? — попита майор Хакел.
— В ЦРУ, разбира се.
— Защо мислиш така?
— Защото съм жив. В чиито и други ръце да бях попаднал, отдавна да съм нахранил червеите.
Хакел кръстоса крака, запали цигара.
— Какво мислиш, че те очаква оттук нататък?
Козела се усмихна кисело.
— Човек с моята професия, а и възраст, не може да очаква блестящо бъдеще.
— И все пак?
— Очаквам да чуя вашите предложения.
— Предложения? Какво те кара да мислиш, че предстоят такива?
— Жив съм — неопределено отговори Козела.
Хакел загаси цигарата, стана, взе от бюрото снопчето хартия и я скъса пред очите му.
— Ако чакаш предложения — не лъжи, Козел. Искам точен анализ на ситуацията в България. И прогнози, момче. Който иска да живее, трябва да плати живота си.
Хакел скъса оригиналите, но в компютъра му се пазеше всеки ред от близо двайсетстраничния доклад на Козела. Демокрацията беше хубаво нещо, майорът я изповядваше искрено, но не беше без значение къде избухва „властта на народа“ — в България или в Швейцария, например. По време на комунизма проклетите Балкани му създаваха много по-малко грижи отколкото след рухването на Берлинската стена.