— От какво съм болна, Борисе?
Нащрек като боец на караул край погреби, Бъстър Китън отговори:
— Не вярвам да има по-здрав човек от теб в този мотел.
— Сериозно те питам.
— Напълно сериозно ти отговарям.
Грета си дояде порцията, допи спрайта си, запали цигара и се взря в лицето му.
— Какво има, Грета… — убеден, че не бива да води откровен разговор, попита той.
— Защо бях в… Русия… в санаториум?
— Беше изпаднала в нервна криза… Тя отшумя. На всеки може да се случи, но това не е болест…
— А какво?
— Временна депресия.
Грета премести поглед върху водната площ и мълча дълго. Бъстър беше започнал да мисли, че е забравила въпроса си, когато изстреля:
— Луда ли съм, Борисе?
Напуши го смях. Отдавна не беше му се случвало, но се смя до задавяне и просълзяване.
— Нещо смешно ли казах? — сърдито попита Грета.
— Виждала ли си луд човек? — овладял веселието, каза той.
— Да.
— Тогава иди се виж в огледалото. И сама ще си отговориш на въпроса.
Грета омекна. Или отговорът я задоволяваше, или концентрацията на временната й агресия се беше разредила.
— Пиех четиринайсет хапчета на ден, после девет… сега само три. По указание на доктор Алексиев ли намаляваш дозата?
— Да — откровено призна Бъстър Китън. — Много скоро ще спреш всичките.
— Кога?
Бъстър Китън се взря в лицето й.
— Сашо Алексиев каза: „Когато я чуеш да се залива от смях, спри всякакви медикаменти.“
— „Том и Джери“?
Бъстър кимна.
— А ако бях останала в Русия?
— Такъв вариант не се предвиждаше.
— Още щях да съм в депресия, нали? — Грета вдигна ръка. — Не ме будалкай като малолетна… Да или не?
— Да — каза Бъстър Китън.
Облаците скриха слънцето, всеки момент щеше да завали. Рибарите прибираха палатки, такъми и се готвеха за масово бягство.
— Къде е Иван Фомич? — попита Грета.
— Не знам… Краснодар… Не съм го чувал десетина дни.
— Той е твой… брат, нали?
Бъстър кимна.
— Би ли могъл да го предадеш… някога?
— Не — сухо отговори Борис Китов.
— А той теб?
— Не.
Очите на Грета се напълниха със сълзи.
— Господи, как ви завиждам — промълви тя. — Такава… такава вярност, такова приятелство.
— Теб да те е предал някой? — Все така сухо продължи Бъстър Китън.
Грета се премести до него, през сълзи каза:
— Аз помня всичко, Борисе — и потърси устните му.
Със свита душа и примряло сърце суперкилърът Бъстър Китън отвърна на целувката й.
Годеницата на Генерала…
Нона Йотова? Що за птица беше това момиченце? Не за пръв път незначителни персони попадаха случайно в историята с шанс да намерят трайно място там. Що за птици бяха разните му Мини, Лори и така нататък и кой въобще щеше да им помни имената, ако не беше Яворов? Кои щяха да бъдат за историческата памет Елвира, Беатриче и така нататък, ако не бяха великите мъже, натрапили имената им на човечеството? Нули! Боклук! Спукани презервативи!
Козела ходеше като тигър от стая в стая в чуждия, неуютен апартамент, без да забелязва който и да било от недостатъците му. Предстоеше да изиграе последните си козове и трябваше да го направи с математическа прецизност и сатанинско безчувствие. Във втората половина от програмата нямаше съмнения, но в първата…
Можеха ли да се докопат до Генерала чрез Нона? Щом на него му минаваше през ума такава мисъл, сигурно многократно беше минавала през ума и на службите. Кой знае с какви тарикатлъци пазеха гаджето на шефа си? Козела седна рязко и обхвана главата си с длани. Разбира се, че именно чрез Нона щеше да атакува МВР-шефа. Трябваше да мине през най-гъстата охрана, ако искаше да си гарантира успеха… Нона? В кой театър беше актриса това момиче?
Севгун беше наел апартамент в „Шератон“, две курви за през нощта и не само, че не се криеше — напротив, пръскаше по две-три хиляди долара на вечер и тероризираше и администрацията, и прислугата с новобогаташкото си презрение към законите на хотела. Бъстър Китън го завари гол под копринения халат, с бутилка „Дом Периньон“ в ръка, пиян и хълцащ.
— Здравей, Борис. Сядай и започвай да живееш като казак.
— Лягай да спиш, Фомич. Пиян си като…
— Като казак! — ухилен от ухо до ухо, добави Севгун. — Искаш ли шампанско?
— Не. Къде са момичетата?
— Изгоних ги. Курвите са като вестниците. Трябва да се употребяват навреме.
Бъстър Китън седна срещу него.