— Как го пазят, Бъстър?
— Като светите мощи на Георги Победоносец.
— Активно, от дистанция и по трасето?
Бъстър Китън кимна.
— Точно така.
— На какво разстояние можем да се доберем?
— По-голямо, отколкото ти трябва, Козел. Колата бронирана, снайперисти по покривите… Не, Козел, трябва да търсим друг начин.
— Вилата?
— Същата работа… Ти беше прав, трябва да измислим абсолютно нов начин, иначе наистина ще се превърнем в камикадзета.
Козела запали цигара и дълго мълча, загледан в бившата мина.
— Навремето, приживе на Франко, испанците имаха един премиер, Кареро Бланко се казваше. Ебаваше майката на баските. Те, разбира се, го осъдиха на смърт и го качиха на една шестетажна сграда със все бронирания му автомобил.
Бъстър погледна Светеца.
— Да сменим реда на атаката?
Козела кимна:
— Защо не, ако намалява риска.
Вечерта Светеца направи първия си доклад.
— Без предател вътре капанът е абсурден — започна руснакът. — Моите хора го дебнат осми ден. Министерството има пет надземни и един подземен вход. Генерала не ползва два пъти един автомобил, няма точно работно разписание… С две думи — непредвидима цел.
— Кои са твоите хора? — злобно попита Козела.
Ефрем Светеца вдигна красивото си лице към него, прониза го като грифон с жълтите си очи и тихо каза:
— Приемам заповеди единствено от Иван Фомич Севгун и Леч Асанович Асан.
Отново изпаднаха в безпомощно мълчание.
— Момичето… Нона…
Бъстър поклати глава.
— Да стоим по-далече от полите, Козел.
Козела кимна тъжно.
— Мисли, Бъстър… времето тече.
— Мисля, Козел…
Седяха на полутъмно във вилата край язовир „Огняново“. През стената долиташе глас от телевизора.
— Много трудна задача. Именно затова ръководството реши на теб да повери изпълнението й — като от трибуна издекламира Бъстър.
Козела махна с ръка уморено.
— Не се подпичквай с мен, ако обичаш… — лицето му се озари. — А атака от въздуха?
Бъстър отново го поля със студен душ:
— Този генерал не е паднал с последния дъжд, Козел. Разпоредил е да се следят всички хеликоптери.
Козела зяпна:
— Откъде знаеш?
— Имам източници — каза Бъстър Китън и донесе студена бутилка водка. — КПД — то ми приключи. Който пие, да пие, който не — да се разкара!
— Джентълмени — с ръце в джобовете на късите си панталони, бос и с лула в устата започна Севгун. — Министър-председател, министри, държавни чиновници се държат като сержанти от вътрешното министерство. Костов се дърви на групировките във Варна, Божков в Добрич и така нататък. Това ме навежда отново на мисълта, че тандемът президент-министър на вътрешните работи са истинската власт в тази страна. С какво им пречим? Отговорът е прост — искат нашите пари, а това значи и нашата власт! Не! — Севгун направи кукиш и се изплю, без да вади лулата. — Мъртъв плъх за тях, сволачите му със сволачи. Тук се връща „Ровър“, идват „Ротманс“ и така нататък, а ние, вори закона, ще оставим ебаната българска държава да ги посрещне? Не! Няма да стане, джентълмени, не и в живота на Иван Фомич Севгун!
Присъстваха тримата атентатори, Леч Плешивеца и шофьорът му, но в съседната стая все още анонимно присъстваше и Морис Алкалай.
— Какво ме дразни, момчета? Българските групировки се укриха и чакат по-добри времена, без да си дават сметка, че такива няма да има. По-умните се изнесоха в Южна Африка и Латинска Америка, но тия, които останаха, до един са в компютрите на МВР и в момента, когато подадат глави от дупките, мечът на правосъдието ще изсвисти от засада. Обясних им го, заявих им, че или ще отидат на открита война с правителството като в Боливия, Колумбия, Казахстан, или са мъртви, в най-добрия случай затворници во веки веков. Получих учтив отказ. Местните артисти са насрани от страх. Значи ние трябва да свършим тяхната работа, което само по себе си значи, че ще вземем и техните парчета торта — Севгун се изплю втори път, извади лулата си и се провикна: — Морис, заповядай на военния съвет.
Влезе Алкалай. Той познаваше всички тук. Козела щеше да става негов зет, Бъстър Китън взриви дъщеря му Оливия при изворите на Топля, Светеца беше известен московски убиец, Чеченецът — бизнесмен от всеруско значение. Алкалай не даде вид, че познава някого, напротив — дори не им кимна.
— Господа — глухо започна той, — България се променя. Навремето тази страна се разкъсваше от един комплекс, който никой тук не съзнаваше, а именно между значимостта и незначителността. Преведено — от една страна, древен народ, древна култура със значение в световната ценностна съкровищница, от друга, абсолютно незначителна държава, с която дори банановите републики нямат намерение да се съобразяват. Това беше добър инструмент и ние го използвахме. Сега обаче на власт дойде нова политическа класа, която осъзнава този комплекс и е решена да го преодолее. Това биха били похвални усилия, ако не бяха в наш ущърб — Алкалай мълча дълго, загледан в носовете на обувките си. — И така, заповедта е „Ликвидирайте Генерала“! Това няма да ни донесе нищо — ще дойде друг, но ние не можем да се откажем — Алкалай повиши глас — от гордост, господа. Правителството знае, че сме пратили вълци на лов за Генерала и ще го пазят като диаманта Кохинор в Британския музей. Нашата професионална чест е поставена на изпитание и вие, нашите вълци, ще удушите жертвения агнец генерал Богомил Бонев, дори ако го скрият на Марс. Това е нашата гордост, господа — добави Алкалай и излезе.