— Шефе, няма да те атакуват по въздуха — каза генерал Проданов, влизайки в кабинета на Богомил Бонев. — Гепихме един вътрешен агент. Предупредил ги е, че въздухът ще се чисти с летците на Михов.
Генерала стана, подаде ръка на стария си приятел и колега. Посочи му стол, предложи му кафе.
— Много боклук има в министерството, а, Проди?
— Много шефе. Това лайно е от моя отдел. Смятам да го пусна на бързата процедура.
Генерала се замисли.
— Кой е?
— Подполковник Атанас Георгиев.
— Къде е?
— Вързах го долу в килиите… Силен, издръжлив шоп, но алчен… Нищо не можах да откопча от него.
— Да опитам аз… — тихо, като на себе си, каза Бонев.
— Какво? — недочул, попита Проданов.
— Доведи го тук, Проди. Свободен… Ще опитам един древен трик.
— Имаш ли нещо против мен, Наско? Нещо лично? — попита генералът.
— Не — мрачно отговори предателят.
— Да съм те унизил служебно… Нещо свързано с чинопроизводството?
— Не — продължи да отговаря бившият подполковник.
Генерала се усмихна, наля му кафе, побутна към него кутия „Ротманс“, макар че самият той пушеше лула.
— Тогава защо?
— Десет хиляди долара — беше сухият отговор.
Генерала подсвирна:
— Ниско ме оценяват тия копелета. Аз струвам повече, колега — и след известна пауза: — Кой?
Атанас Георгиев поклати глава:
— Веднъж се става предател, генерале.
— Говори, мръсник! — намеси се Проданов. — Имаш три деца, боклук с боклук. Мисли за тях.
— Проданов, моля ви — прекъсна го Генерала. — Да не си служим с такива квалификации — Бонев пи кафе, пуши от лулата си и мълча дълго, началнически. — Знаеш ли подполковник, че без да искаш ти подсигури петдесет процента от защитата ми? Ако „Нева“ беше избрала една истинска атака от въздуха, шансът им щеше да е огромен. Срамно огромен за нас, колега.
Предателят зяпна:
— Как така?
— Точно така. Генерал Михов може да покрие всеки азимут, но не и някаква си вила в планински район, достъпна само за бойни хеликоптери. А ако бяха избрали делтаплан, а? Кой в тази страна е в състояние да изчисли броя им… И така, подполковник Георгиев — Кой?
Предателят мълча много дълго, но не се отказа нито от кафето, нито от цигарата.
— Генерале, дайте ми три дни за размисъл? — умолително каза той. Беше видимо пречупен.
Бонев скочи, изкрещя:
— Три часа! Вън! — и изгледа как със смазана походка бившият подполковник напуска кабинета му. И три минути са му много!, помисли той, преди да се заеме с работата си.
Беше прав. На път за килията Атанас Георгиев изпя всичко. Като бивш служител на Ескадрона на смъртта и пряко подчинен на генерал Милетиев — Жаров и така нататък, тоест Козела, той бил потърсен от негово име от анонимен гангстер, но по описанието му за Проданов беше детска игра да разпознае Бъстър Китън… Най-лошото се беше случило — Кооперация между Козела и Бъстър! Блазе ти, Продане, чакат те много безсънни нощи.
Генерала повика шефовете на стопанския си отдел и им връчи заповеди за арест и обиск на четиринайсет банкери и кредитни милионери. Сред тях бяха Скатов, Вранчев, Томов, Никодимов-Мазния и много други. Време беше да пресуши финансовите ручейчета на бандите… и това беше първата акция. Под удара на „стопаните“ щяха да минат повече от две хиляди по-едри или по-дребни мошеници от цялата страна.
Алкалай, Леч, Севгун, Козела и Бъстър Китън пиеха уиски под асмата на верандата на вилата. Мълчаха и се наслаждаваха на фантастичната августовска нощ. Беше петнайсти август — Успение Богородично — нощ за покаяние и размисъл.
— Чист българин ли си, Борис? — попита Алкалай.
— Македонец от Банско — беше отговорът. Алкалай се засмя широко с изкуствените си бели зъби.