— Македонец, казак, чеченец и евреин… хубава компания.
— ООН — обади се Севгун.
Никой не се засмя на иначе духовитата шега.
— Какво правим в този земен рай, господа? — продължи Алкалай. — Само на тази тераса и само между нас има толкова омраза, годна да удуши една Швейцария например… — Алкалай запали от прословутия си „Бенсън“. — Ще простя ли аз на Козела, че вместо да върне дъщеря ми и сега да бъде жива и красива като водна лилия… — в краката им проблясваше изкуствено езеро, в което плуваха водни лилии — … ще простя ли на Бъстър Китън, че върза дъщеря ми върху взрив и я разкъса на парчета…
— Ще простиш ли, Алкалай? — остро го прекъсна Бъстър Китън.
— Господин Алкалай — кротко го коригира евреинът и мълча дълго, загледан във водата. — Оливия беше демон, Бъстър, и не ти, а аз и всевишния я наказахме — Алкалай вдигна ръка като за благословия. — Прощавам ти убийството на дъщеря ми, Борис Китов, дано и генерал Жаров ти прости, иначе всичко, което правим, е напразно.
Козела стана и подаде ръка на Бъстър. Килърът с видимо неудоволствие пое дланта му.
— Добре — Алкалай побърза да прекрати театъра. — Генерала? По суша и въздух е неуязвим, така ли?
— Да — каза Козела.
— Воден път?
— Няма.
— Тогава остава артилерията. Поръчах няколко самонасочващи се снаряди, господа. В неделя ще бъдат в София, наздраве!
Бъстър Китън изпрати „гостите си“ и отиде да види Грета. Телевизорът работеше в спалнята, но нея я нямаше. Сигурно е в банята!, реши той и тръгна да я предупреди, че се е прибрал… и я видя в прегръдките на Ефрем Светеца. Целуваха се, впити като пиявици един в друг.
Бъстър се върна в спалнята, измъкна зигзаузера си, зареди го и застана прав с цевта надолу в средата на спалнята. Утре!, крещеше наранената му гордост, утре ще действаш, Борис Китов! Сега е време да мислиш!
VI
Проданов гледаше куп чертежи, струпани на бюрото му. Близо петдесет експерти чакаха да се запознаят с документите. Това бяха офицери от артилерийските поделения край София, дошли по заповед на началника на Генералния щаб с пълни разработки за възможни огневи точки, отстояния и секретни гнезда, годни да бъдат разположени за атака срещу вилата на Генерала. Проданов четеше и се обливаше в пот. Възможните точки за обстрелване бяха около четири хиляди. Когато вдигна глава, срещна ужасените погледи на военните.
— Терористите не служат във вашите поделения, нали? — троснато каза той. — Откъде ще си доставят оръжие и снаряди?
Млад подполковник се зае с отговора:
— Не е необходимо оръдие, генерале. Има подвижни установки. Достатъчна е една тръба, бойна глава и запалка.
— И откъде ще ги вземат шибаните атентатори? Вашите погреби не се ли охраняват?
— Охраняват се — продължи подполковникът. — Сега дори са под засилена охрана, но това не е някаква гаранция, че не може да се възпроизведе изстрел.
— Не разбирам — все по-раздразнен, продължи да разпитва Проданов.
Военните се спогледаха.
— Терористите могат да внесат всичко, което им е необходимо.
Да! Проданов се сети за онзи бестселър, не помнеше нито заглавието на книгата, нито името на автора, но сюжета нямаше да забрави никога. КГБ внасяше чарк по чарк съставните части на атомна бомба, за да я взриви насред Лондон… Да, шибаните му копелета можеха да постъпят по същия начин.
— Добре де, какво трябва да се направи според вас?
— Да се обезвредят огневите точки.
— Четири хиляди? — удивен възкликна той. — Колко души ще ми трябват за такава операция, господа?
— По наши сметки двайсет хиляди командоси, господин генерал — отговори подполковникът. Кой знае защо Проданов чу иронични нотки в гласа му. Двайсет хиляди командоси! Операция, абсурдна и за НАТО. Проданов им благодари, претупа срещата, отключи касата и отпи дълга, отчаяна глътка водка.
Грета беше опържила наденички в доматен сос, беше направила салата, сервирала бира, ракия… но не го викаше. Бъстър Китън умишлено се бавеше, заслушан в някакво рокаджийско предаване. Вече сигурен, че салатата е станала на вода, а надениците на кокал, той се вдигна, запали цигара и излезе на терасата.
— Гретхен, знаеш ли в коя част на България се намираме?
Очаквала най-малко такъв въпрос, объркана, отчаяна, полунормална, полулуда, тя отговори безпогрешно:
— Там, където трябва да бъдем.
Бъстър оцени този отговор по своему.
— Защо има три прибора на масата?
— За теб, Ефи и за мен — невинно отговори Грета.
— Ефи?
— Ефрем… Руснакът… твоят гостенин, Борисе.