Бъстър кимна.
— Да, но днес той няма да обядва с нас.
— Мъртъв ли е? — с ужасено лице попита Грета.
Бъстър запали цигара, побутна напред чинията си, жест, който означаваше „Няма да хапна нищо от тази маса!“.
— Как ти мина тази мисъл, Грета?
През лицето й пробягаха най-различни настроения — от гузност до пълната невинност — които една лоша актриса би могла да изобрази без режисьорска помощ.
— Няма го тук… Свикнала съм…
— На какво си свикнала? — прекъсна я Бъстър. Дръпна от цигарата, погледна я от упор в очите и добави: — Ефи или Ефрем Светеца, както е известен в Русия е професионален убиец и ако не е тук някъде по служба… — Вдигна поглед към тавана и промълви колкото се можеше по-тихо: — Изхвърли всичко от тази маса в боклука… може с посудата… След един час сменяме квартирата.
Когато я погледна, Грета плачеше горко и без глас.
— Уби ли го? — с върховно усилие попита тя.
Бъстър Китън не отговори, не отговори и по-късно, в колата, когато Грета промълви като в унес:
— Влюбена съм в този руснак, Борисе!
Проданов изчака при секретарката повече от половин час, преди да влезе в кабинета на Генерала.
— Аман от тебе, Продане! — полушеговито, полунаистина каза Бонев.
— Същото мога да кажа и за теб! — Проданов се отпусна на стола и хвърли кожената си чанта на масата. — От Секретариата ми дадоха списък на публичните ти изяви — дванайсет за следващите десет дни.
— Е, и?
— При положение, че по следите ти са суперубийци?
— Това е твой проблем, колега!
— Големи яйца, че е мой проблем, като на теб ти хвръкне главата. Не можеш ли да изчакаш да се справим с тази банда… Тогава ако щеш иди на плаж „Мария Луиза“.
— Виж, приятелю, какво ще ти кажа — Бонев запали лулата си. — Гледал ли си „Денят на Чакала“?
— Гледал съм. Какво от това?
— На двайсет и осми август всяка година генерал Де Гол награждаваше с ордени старата гвардия. Пети отдел, френското разузнаване, се опита да му забрани. Имаха сигнал, че Чакала е избрал именно този ден за атентат срещу него. Помниш ли какво им отговори президентът на Петата република?
— Не — искрено отговори Проданов.
— Генералът каза на шефа на разузнаването: „Моята работа е да наградя героите на Франция, вашата е да пазите живота на президента!“ Ясно ли ти е, Проди?
— Ясно ми е! — Проданов стана и излезе от кабинета.
На секретарката й се стори, че мърмори под нос: „Всички в тази държава са луди!“
Мазния, предупреден от вътрешни предатели в министерството, беше събрал последните си съратници, преди да отлети през Атина за Претория. МВР му беше издало заповед за неотклонение, без да се съобразява, че срещу двайсет долара всеки може да напусне тази държава през VIP на аерогара София. Някои от ченгетата не бяха си свършили докрай работата или умишлено бяха оставили изход за плъховете, които напускат кораба.
— Целият удар ще се стовари във Варна, пичове — започна Мазния. Беше с боядисана коса, с мустаци и дебели рогови очила със стъкла без диоптри. — Уж са осъдили на смърт членовете на правителството, а всъщност им хвърлят прах в очите. Докато великите млади демократични вождове на нова България си пазят задниците от куршуми, руснаците трайно ще се настанят от хотел „Черно море“ до Дуранкулак.
— Искаш да кажеш, че атентатът срещу Бонев е операция за отвличане на вниманието? — попита някой. За Мазния беше без значение кой.
— На такова лайно ми мирише съвместната операция на ЦРУ и КГБ… Както и да е. Тръгвам, пичове! Ще ви се обадя от Претория.
Мазния се качи в мерцедеса си. Вътре вече беше жена му и трийсетгодишната им полусляпа дъщеря.
— Сбогом, пичове. Умната. България си е наша — шеговито каза той. Влезе, затвори вратата и заповяда на шофьора: — Давай!
Леч Плешивеца откри кръчма на сънародници, пи с тях до среднощ, след което щедро ги покани на бар. Избора остави на тях. Отидоха в новооткритата бандитска дискотека „Нерон 2“ в сърцето на Борисовата градина.
Леч отрупа масата с гангстерско великолепие. Скъпо уиски, коняци, шампанско, ядки — общо взето всички „екстри“, които предлагаше заведението. Размахът му направи впечатление на сводниците и проститутките не закъсняха. Леч сложи по една курва на коляно и се отдаде на удоволствията, които само много пари можеха да доставят. Пиенето обаче им извъртя лоша шега. Един от чеченците извади нож на някакъв пиян бабаит. Последва масово сбиване и едва намесата на командосите успя да въведе ред. Заведоха чеченците в Първо РПУ, взеха им отпечатъци от пръстите и на сутринта ги пуснаха. Леч Плешивеца беше лежал из сибирските тюрми, така че някакъв нещастен софийски арест въобще не го стряскаше, лошото беше, че завинаги попадна в компютъра на българската полиция. Голям гаф! Но още по-голям гаф беше, че не го каза нито на Алкалай, нито на Севгун.