Проданов се прибра, огледа се във входа по навик с ръка на дръжката на пистолета, бръкна по инерция в дупката на пощенската кутия, въпреки че ако имаше поща, Поли още към десет сутринта щеше да я е прибрала, и тежко се заизкачва по безконечните стълби. Асансьорът не работеше трети месец от немотия. Лесно им е на тия от долните етажи!, както всяка вечер помисли той и безропотно продължи пътя си нагоре.
Отключи. Беше светло, но странно тихо. Поли обикновено гледаше телевизия по това време… Влезе в хола и веднага разбра кой му е на гости. Двамата дангалаци с джинси, коси до раменете и туристически обувки бяха синовете на Поли и Козела.
— Проди… — започна жена му.
— Знам кои са младите господа — прекъсна я той. — Добре дошли. Сега ще се върна.
Измит, преоблякъл се по домашному, той отново се върна в хола.
— Кога пристигнахте, момчета? — насилено весело произнесе той, отваряйки барчето на конфекционната си мебелна секция.
— Къде е баща ни? — попита по-големият.
Май Иван се казваше?, Проданов се усмихна кисело:
— И аз бих искал да знам.
— За да го арестуваш, нали?
Проданов си наля водка и седна.
— Да, баща ви е нарушавал многократно законите на тази страна.
— Това е лъжа — обади се малкият. Тоя със сигурност е Асен.
— Спорно момчета, спорно… Но дори да приемем тази версия, Иван Милетиев е бивш генерал, разжалван в редник и обявен за национално издирване.
— Защо? — попита Иван.
Проданов мълча известно време.
— Не съм аз човекът, който ще произнася присъдата на баща ви. Моята задача, мое служебно задължение е да го заловя и да го предам на следствието.
— Ти си генерал, нали? — нагло попита Асен.
— Да, момче. За разлика от Иван Милетиев аз наистина съм генерал.
— И съпруг на жена му?
— Съпруг на майка ви, момчета.
— Чакай — Иван вдигна ръка като баскетболист, искащ пас. — Майка ни не е твоя работа. Щом може да е жена на врага на баща ни, тя не ни е никаква майка! Тая…
Проданов скочи:
— Още една дума, хлапак, и ще те накарам да пикаеш кръв!
— Проди… — проплака Поли.
— Моля те — кресна Проданов. — Няма да допусна да обиждат жена ми дори и нейните синове… Дори бившите!
На вратата се позвъни два пъти. Плахо. Звънецът едва се чу.
— Ще видя кой е — каза троснато Проданов и излезе…
След секунди обаче влезе, окован в белезници, следван от Козела.
— Добре дошли, момчета! Спокойно, ще говорим по-късно. Здравей, Поли. Приготви багажа на синовете ни. Идват с мен.
— Багажът ни е в коридора — извика превъзбуденият, светнал от щастие Асен.
— Още по-добре. Вземете го и ме чакайте на входа. По-бързо. Нямаме много време.
Момчетата се подчиниха на заповедта на баща си. Когато външната врата се затръшна, Проданов се обади:
— Играеш си с огъня, Козел.
— За по-безопасно ти си играй с пишката — Козела преряза кабела на телефона, видя мобифон на секцията и го сложи в джоба си.
— Няма да се лее кръв, Поли. Това беше всичко. Дойдох да си прибера децата… мое право, нали? А сега си отивам. Виж това — Козела й показа ключа от белезниците. — На излизане ще го пусна в пощенската кутия. Сбогом.
— Здравей, Борис — Светеца гледаше някакъв футболен мач по телевизията, качил босите си крака на масичката.
— Здравей, Ефрем.
Бъстър Китън влезе в банята. Обръсна се втори път за деня, взе душ, облече копринен черен костюм от покойния педераст версаче, поръси се обилно с одеколон и се върна при Светеца.
— На бал ли си тръгнал?
— Нещо подобно… — неопределено отговори Бъстър Китън, прибирайки парите си от един брезентов сак по джобовете.
— Къде е Грета? Щеше да готви някакъв български специалитет за вечеря.
Бъстър Китън беше готов за излизане.
— Няма я Грета. Няма и да я има. Забрави за нея.
Полугол, бос, а може би и полупиян Светеца измъкна тежък боен „Стечник“ като от задника си.
— Я ела тука, Бъстър Китън. Там, разкопчай сакото, отвори го… Извади зигзауера с два пръста и го остави на масата. Добре. Седни. А сега ми обясни какво значи няма я Грета, няма и да я има! Какво искаше да кажеш, Бъстър Китън?
— Това, което чу, руско лайно. Край с Грета. Панимаеш?
— Не панимаю. Искам подробни обяснения, иначе ще направя мозъка ти на квас… Чувал ли си за това руско национално питие?
Бъстър Китън запали цигара и издиша дима в лицето му. Въобще не му пукаше какво ще предприеме този пиян, свиреп Светец. Беше му дошло до гуша да се крие, да се пази, да трепери за живота си. Ебал съм му майката! Скова го студ и животински бяс. Бъстър се пресегна да загаси цигарата в пепелника, но това беше лъжливо движение, скочи и полетя на флеш срещу руснака, грабна цевта на стечника, вдигна я към тавана и стовари глава в носа на Светеца. Атаката беше светкавична, дива и толкова отчаяна, че пийналият Светец не можа да реагира. Един, два, три юмрука стовари върху зашеметения руснак, когато чу: