Когато постъпваше на работа в Централата, генерал Томас, тогавашният й шеф, му беше казал: „Няма некорумпирана полиция, Хакел. За нас е важно единствено кого ощетява тя. Нямам нищо против да станеш богат човек за сметка на Съветския съюз.“ Томас беше мъртъв, Съветският съюз вече не съществуваше, но урокът на стария вълк звучеше в ушите му. И ето, че някакъв си генерал, министър на вътрешните работи на някаква си България, му пречеше да богатее за сметка на източните мафии. От България изтичаха милиони долари на Запад, а те с колегите от Интерпол дояха тлъсти комисионни… и изведнъж резето падна, границите се затвориха за контрабандистите и притокът на свежи пари секна. Вместо парични пратки Западът се заливаше от обявени за издирване бандити, които пресичаха границите бедни и гладни, но въоръжени и крайно опасни. Това не можеше да продължава повече. Банди върлуваха из всички градове на Западна Европа, крадяха, убиваха и все по-здраво се свързваха с априори корумпираните ченгета. Дотам стигнаха в наглостта си, че откраднаха собствения му мерцедес. На него, шефа на ЦРУ за демократичната бариера през Изтока, и никакви имобилайзери, чипове и спейсъргъни не му помогнаха да го намери.
— Ханс! — изкрещя вбесеният Хакел по диктофона. — Преместете българина в изолатора. Да ползва фитнес, басейн и всякаква информация, която поиска… Публичната имам предвид!
— Борис, това е Леч Плешивеца. Чеченец. Мой брат и сериозен мъж.
— Здравей, Борис.
— Здравей, Леч — Бъстър Китън прие желязната ръка на кавказеца.
— Имаш проблеми в България… така твърди Фомич.
— Проблеми дал Господ.
— Аз също имам, Борис. Какво ще кажеш за идеята ми да ги разменим? Ти ще се справиш с моите врагове, аз — с твоите.
— Няма друга причина да съм тук, Леч.
— Да считам ли този разговор за договор… Както знаеш, ние с писмени послания не се занимаваме.
— Да, Леч. Това е договор.
Леч Плешивеца измъкна нож от пояса си и запретна ръкава на лявата си ръка. Бъстър Китън погледна Севгун. Той му кимна.
Секунди по-късно Борис Китов или Бъстър Китън и Чеченецът Леч бяха пили взаимно от кръвта си. А това значеше, че са братя.
— И така, Борис, ликвидирай генерал Богомил Бонев!
— Леч има една жена, болна, моя близка… Много близка, Леч. Фомич знае къде е. Върнете я в света на нормалните хора и аз ще бъда ваш роб. Роб, Леч, само направете от това момиче щастлив човек и аз ще изям генерала жив!
— Хакел, поискай от твоите шефове да ми пратят по-умно ченге — усмихнат каза Козела. — Навремето комунистическата милиция пипаше по-деликатно от тебе.
— Така ли? — Хакел запали фаса на пурата си и седна върху бюрото. — Ти за голям умник ли се имаш?
— Да — Козела се забавляваше откровено. — Като гледам какви тъпаци сте всички наоколо, мисля, че спокойно мога да представлявам Кантон Цюрих в Бундесрата.
Ред беше на Хакел да се смее до посиняване.
— Браво, нахалнико — все пак каза той. — Тази фраза ще стигне до Кантоналния съвет.
Гледаха се през бюрото, внезапното веселие беше отминало, оставаше деловата или мръсната работа, както бяха свикнали да я наричат в тези среди.
— И така, защо съм тъпак, Козел?
— Опитваш да ме вербуваш, като че ли не знаеш, че съм генерал от две служби.
— И въпреки това ти разпраха червата, нали?
— Да, Хакел. Временно отпускане. Няма да се повтори.
— Кой знае? — Хакел загаси пурата, остави я в пепелника и тръгна из кабинета си.
— Проверихме показанията ти. Общо взето са искрени, като изключим…
Козела го прекъсна:
— Това, което съм премълчал, нали?
Полицаят кимна.
— Така ще бъде и занапред. Никой агент, дори и проваленият, не разкрива докрай картите си.
— Утре ще обсъждаме този въпрос. Сега искам да ти поднеса една изненада. Имам сведения, че твоят убиец Борис Китов или Бъстър Китън, както го нарича престъпният свят у вас, е в България.
Козела мълчеше невъзмутимо.
— Пращат го руските донове… Можеш ли да импровизираш защо?
Козела мълча още дълго.
— Причините може да са няколко… Не мога да отговоря веднага.
— Добре — Хакел тръгна към вратата. — Мисли в писмена форма. Утре сутрин отново ще имаш честта да се срещнеш с тъпака Хакел.
Генерал Бонев беше събрал на нощно заседание заместниците си и всички ченгета с влияние в МВР. Бяха грохнали от умора, препили кафета, препушили, но работният им ден продължаваше и едва ли щеше да приключи преди разсъмване. Генерала размаха един лист.