Десет минути по-късно Проданов беше на местопроизшествието.
— Да се затворят всички изходи и входове към София — изкрещя той. — Ония гадове са в града.
— Откъде знаеш, че са те, шефе?
— Козела е оставил подписа си. На пръв поглед безсмисленото убийство на охраната е заличаване на следи. Предпазил се е от словесен портрет, без да си дава сметка, че той понякога се съставя от косвени действия.
Козела обаче познаваше мисловния диапазон на генерал Проданов.
— Тази нощ ще прекараме в един бардак… Държи го мой човек. Проданов няма нерви и утре по обяд, най-късно вечерта ще вдигне блокадата.
Проданов държа блокадата сто часа.
Вечеряха и сега пиеха ракия с печени чушки, които солташакът на Козела беше им сервирал. Под тях светеше булевард „Мария Луиза“, отдолу се навъртаха евтини проститутки и сводници, предимно цигани, от време на време полицаите минаваха на рутинни проверки и това беше всичко за три часа и десет минути сутринта на девети октомври.
Седяха на двете продънени легла, опрели гръб в стените. Мълчаха. Не че нямаше какво да си кажат точно те двамата, но въпреки това мълчаха много дълго.
— Грета в България ли е? — по някое време наруши тишината Козела.
— Да. В Брестница… родното село на Вълка.
Козела зяпна.
— Не ми ли гласуваш извънредно доверие?
Бъстър сви рамене.
— И аз знам къде са синовете ти.
Прав е!, помисли Козела, но на глас каза:
— Ако този път не играем в един отбор, шансът ни за измъкване е почти нулев.
— Знам — каза Бъстър Китън. — Аз съм в отбора.
Пиха по глътка. Започна да ми се услажда, д’еба мама му! помисли Козела.
— Започна да ми завлиза!
— И на мен… Сбърка с бодигарда, Козел. Трупът на Светеца можеше да мине за вътрешноруска чистка, но сега за полицията не може да има съмнение кой е натиснал спусъка.
— Оттогава досега мисля за това, Борисе. Словесните ни портрети биха били сто процента доказателство… Сега остават десет процента съмнения. Нека си блъскат главите — Козела изпи на екс остатъка от ракията си и си наля отново. — Ще ми повярваш ли, че никога не съм си падал по излишна кръв?
— Да — в полумрака отговори Бъстър Китън.
— А с най-шибано чувство отидох срещу Вълка, вярваш ли?
— И аз съм чел „Кръстникът“, Козел. Нищо лично, това е бизнес и прочие глупости.
— Не са глупости, Борисе. Де да бяха глупости. Аз бях ченге, добро ченге, ей Богу, а сега всички ченгета в държавата имат право да ме застрелят без предупреждение… Защо мислиш, че го докарах дотук?
— От алчност — кротко каза Бъстър.
— Не, от беднотия… Я върви на майната си. Нямам никакво намерение да ти се изповядвам. Наздраве!
— Наздраве!
На булеварда стана някаква свада между курви и цигани, но полицаите им удариха по една палка и възстановиха реда. Двамата килъри гледаха прави през пердето, като се увериха, че инцидентът е овладян, се върнаха по местата си.
— Защо се върна, Борисе? Тук те бяхме забравили. Даже чух, че са те пречукали… май в Парагвай.
— Опитаха — Бъстър Китън си наля нова ракия. — Севгун ми отърва кожата… тогава. Сега ще видим.
— Какво искаш да кажеш?
— Едва ли ще ми прости Светеца. Султана е бисексуален.
— Сериозно?
— Цяла Русия го знае, а тоя боклук май му е особена слабост. Ще имам тежък разговор с него.
Някакъв часовник отброи пет часа, но нощта все още беше в пълната си власт.
— Припиши ми Светеца, Бъстър… Както всъщност си беше.
— Тогава няма да сме един отбор, Козел.
Пиха дълго. Съмна.
— Не е ли време да спим? — попита Козела.
— Отдавна чакам да го предложиш. Нали ти си домакинът.
— Добре, предлагам го. Хъркаш ли?
— Не знам.
— И аз не знам, лека нощ.
— Добро утро — усмихнат, със затворени очи каза Борис Китов. — И още нещо, Козел. За пръв път се чувствам спокоен в твое присъствие.
— Ще ме разплачеш, лигльо с лигльо — каза Козела и се обърна към стената.
VIII
За три денонощия Проданов отслабна като грейхаунд. До такава степен измършавя, че това направи впечатление и на Генерала.
— Ще ти паднат гащите, Проди — загрижено каза той.
— Да не мислиш, че е лесно човек да ти опази задника — троснато каза недоспалият, едва успял да се избръсне шеф на службата за сигурност.
— Защо? Какво става?
— Ако бяхме в Симеоново, щях да ти кажа: „На това, което става, да не сядаш!“, но сега не ми е удобно… шеф си ми.
— Говори сериозно, моля те.
— Да, господин министър, пригответе се за дълъг и сериозен разговор. Започвам с бомбата — Ескадронът на смъртта отново действа.