— Ти имаш температура.
Проданов хвърли чантата на масата, отвори я и разпръсна купчина снимки по бюрото на шефа си.
— Гледай внимателно — над Генерала се надвеси целият колегиум.
— Виждам Добри Джуров, Георги Йорданов, Емил Христов… само Цола Драгойчева липсва — каза Бонев.
— По технически причини — Проданов извади маркер и започна късата си реч така: — Някой е поръчал граждански вълнения. Кой? Разбира се Русия. НАТО им е трън в очите… развод, изневяра и така нататък. Всички стари болшевики и разбира се потомствата им са се озовали на призивите за протести в Монтана, Видин, Враца, Пазарджик и така нататък. Въпросът е кой предвожда недоволните — Проданов очерта с кръг лицето на един от участниците в митингите на всяка снимка. — Тия мутри говорят ли ви нещо?
— Да — каза Костов. — Това са бившите ескадронисти на Дебелия.
— И под командването на Козела — почти извика Проданов.
— Точно така, Проди — продължи Костов. — Но още не разбирам какво искаш да кажеш?
— Пъзелът е много прост, господа. От Москва чрез Алкалай и Юлаев КГБ дърпаше конците на Дебелия. Той назначи Козела да командва убийците му. Дебелия е мъртъв, самият Козел го уби, но КГБ съществува и Ескадронът на смъртта започва да действа отново.
— Под командването на Козела? — попита Генерала.
— По всяка вероятност — кимна Проданов.
Мълчаха дълго, загледани в снимките.
— Какво става с Козела, Проданов? — попита Генерала.
— Засега нищо. Устроих трийсеткилометрова ловна зона около София, преобърнах всяко село, но няма и следа от него.
— Тогава дублирай ловната зона.
— Точно с такава молба идвах при вас, Генерале.
— Имаш картбланш! Действай, Проди. Искам този Козел с белезници на ръцете…
— А, не! — прекъсна го Проданов. — Такива като него не търпят белезници, Генерале. Мъртъв ще ти го доставя, но окован… Не искай това от мен.
Мазния се появи отново и събра всички „недоубити“ банкови управители, кредитни милионери, шефове на силови групировки и един представител на правителството на Иван Костов.
— Пичове, знаете ли кой е господинът? — попита Мазния.
Разбира се, че всички знаеха, някои от тях го познаваха лично. Лице от втория ешелон, но твърде близко до властта, за да се ползва и с привилегиите, и с тайните й.
— Демократите ни ебаха майката! Аз загубих два хотела в „Свети Константин“, всеки от вас понася ежедневни удари. Договори се обявяват за нищожни, започват търгове за наши имоти, но не им стигна това, а започнаха да създават наказателни списъци — кредитни милионери! Та кой от нас не е кредитен милионер, след като комунистите ни държаха на едната заплата? Лошото е друго. Новото им шибано законодателство им дава право да напълнят пандизите с нас за много дълги години, ако не вземем спешни мерки и не се измъкнем овреме от ебаните им списъци. Господинът ни предлага срещу сто хиляди долара да ни предостави пълните разработки на финансовото министерство.
Настана буря. Появиха се няколко револвера.
— Я давай списъка, лайно такова — шефът на „Тидо“ беше подпрял невъзмутимия държавен чиновник на стената и го пребъркваше.
— Тихо! Млъкнете бе! Седнете си по местата! Приберете патлаците! — крещеше Мазния. — Той да не е луд да носи документите в себе си.
Като въведе ред, Мазния каза:
— Господинът има да ви казва нещо важно, после ние ще продължим заседанието си.
— Не е проблемът само в списъка — хладно и напълно невъзмутимо започна държавният чиновник. — В документите, които струват сто хиляди щатски долара има и механизмът за излизане от него или поне дълга отсрочка… Много дълга. До завръщането на социалистите на власт. Господин Никодимов знае как да ми предадете парите!
После се обърна и високомерно напусна събранието. Боклуци с боклуци!, изплю се на тротоара, преди да влезе в служебния си мерцедес.
Козела и Бъстър Китън се изпикаха на някакъв хълм и пред тях блесна граничната застава. Вървяха цялата нощ на юг. На разсъмване преминаха границата и взеха селски рейс за Ниш. Настаниха се в хотел „Белград“ — най-скъпия възможен. На сутринта тръгнаха на пазар, купиха по два куфара, напълниха ги с всичко необходимо на богатия и елегантен мъж и седнаха да обядват за първи път от дни наред спокойни и без чувството, че всеки момент някой ще ги застреля в тила.
— Защо отбягваш темата Севгун? — попита Козела.
— Защото ме е гнус. Плаче като дете. Щял да прати Леч Плешивеца за главата ми.
— Педерастите са страшно отмъстителни, да им ебеш майката курвенска.